— Бягство.
Патрик също седна на един гладък камък и отскубна разсеяно някаква тревичка.
— Охраната вече е по-здрава. Кейоке не е глупак. Щом надзирателите разбраха, че момчетата са духнали, смениха патрулите и удвоиха охраната, която ни придружава до работата. — Задъвка тревичката, разбра, че горчи, и я изплю. — Изчезването ни ще е по-трудно, след като дребосъците се досетиха какво е станало. Преди никой не си представяше, че роб може да поиска да избяга. — Изкиска се горчиво. — Странна пасмина са. Пет години живея тук и още не мога да разбера как разсъждават.
Кевин сви рамене.
— Аз вече ги разбирам по-добре.
— Би трябвало — отвърна Патрик. — Ти си образованият, Кевин, ти си благородникът и прочее. Вече щях да съм отвел момчетата в хълмовете, но помислих, че ще е по-разумно да го оставя на теб. Трябва ни водачеството ти. Защото най-вероятно ще имаме само един шанс и…
— Чакай! — Кевин изрита буца пръст и тя цопна в потока. — Къде да избягаме?
— Ами в планините, къде. — Патрик се вгледа в стария си приятел, но тъмнината скриваше изражението му. — Тези сиви воини не искат да имат нищо общо с нас, но са склонни към размяна. Няма да ни гонят. Тъй че реших да изчакаме подходящия момент, да драснем и да си направим лагер в планините.
— И какво ще правим? — Кевин ядосано поклати глава. Макар Патрик да беше от простолюдието, бяха отдавнашни приятели, другари в лова, а по-късно и войници заедно. Макар да държеше на думата си и да беше твърд в боя, Патрик нямаше много въображение. По време на кампанията в Достари Кевин беше опознал войниците на Мара достатъчно, за да научи, че някои от тях са били сиви воини. Съществуването им, както му бяха разправяли, било окаяно, в бедност и глад.
— Кевин, по дяволите, поне ще сме свободни! — настоя Патрик, все едно това решаваше нещата.
— Свободни да правим какво? — Кевин вдигна бучка пръст, хвърли я във водата и плясъкът сепна насекомите и ги накара да се смълчат. — Да нападаме от засада патрули на Акома? Чо-джа? Да си пробием с бой път до там, откъдето дойдохме през онази проклета магическа дупка от нашия свят? Или, много по-вероятно, да умрем от треска или от глад?
Патрик отвърна ядосано:
— Тук сме нищо, Кевин! Претрепваме се от работа, а получаваме ли благодарност? По-добра храна? Почивен ден? Не, отнасят се с нас като с животни. Проклятие, човече, днес за първи път не работихме от зори до здрач, откакто ти замина. В планините поне ще си живеем на воля.
Кевин сви рамене примирено.
— Не знам. Ти си доста способен ловец в Сивите кули. — Сивите кули бяха планините край Зюн. — Но там горе? — Махна с ръка в тъмното. — Като хванеш в примка някое шестокрако същество, знаеш ли поне дали може да се яде? Половината от тези проклети твари са отровни. Не са като дивеча у дома.
— Можем да се научим! — сопна се Патрик. — Да не би да предпочиташ да превиваш гръб като роб до старини? — Изведнъж го порази неочаквана мисъл. — Или има друга причина? Да не би да си започнал да възприемаш възгледите на дребосъците?
Оскърбен, Кевин стана и му обърна гръб.
— Не… — Въздъхна, потисна болката си и опита отново. — За мен е различно, Патрик. Много различно.
— Първо, не работиш толкова тежко като нас. — Насекомите пак се заобаждаха в последвалото мълчание. Патрик също стана. — Това поне го разбирам.
Раздразнен, Кевин се обърна рязко.
— Не мисля, че разбираш.
Осъзнал, че е стигнал до повратен момент, се помъчи да намери думите, с които да обясни на приятеля си какво е научил и какво е започнал да изпитва към Мара. Но не ги намираше. Каквото и да кажеше на Патрик, той щеше да вижда в нея само Господарката, която го държи в робство. Човек с груби сетива и интелект не можеше да оцени проницателния начин, по който тя гледаше на нещата, нито радостта, която изпитваше самият Кевин, щом тя се засмееше на шегите му, когато бяха сами. Нито можеше да обясни магията, пълнотата на живота си, щом се изгубеше в прегръдките й.
Безсилен да изрази невъзможните за обяснение неща, Кевин отчаяно вдигна ръце.
— Виж, ще говорим пак за това. Аз… не мога нищо да обещая прибързано. Но винаги можем да избягаме, а и след Достари нещата не са толкова еднопосочни като преди.
— В какъв смисъл? — изсумтя Патрик неубедено. — Да не би вече надзирателите да се държат с нас като приятелчета на чашка, след като се върна с нейно благородие?