Кевин поклати глава — жест, останал почти невидим в тъмнината под дърветата.
— Не. Но мисля, че постигам напредък. Някой ден…
— Някой ден ще сме мъртви — каза грубо Патрик, хвана Кевин за раменете и само дето не го разтърси. — Не ставай глупак, човече, заради две меки бедра. Знам, винаги си си падал по хубавите личица. Мислиш си, че щом си вдигнал меча, си влюбен. Но, Кевин, за нас няма хубави дами, които да гушкаме. — Патрик кимна към далечната къща на имението. — Докато ти се радваш на коприните, ние спим в калта. Докато закусваш с господарката, ние вече от три часа сме на полето, а когато вечеряш с нея, тепърва се връщаме. Нашата участ ти е спестена само докато можеш да държиш меча си наточен и не си й омръзнал. Един ден ще си избере друг любовник и тогава ще научиш как живеем ние.
Кевин понечи да възрази, но знаеше, че Патрик казва истината. Мара можеше да обича високия си варварин, но той не трябваше да се заблуждава: щеше да заповяда смъртта му без миг колебание, ако честта на дома й се окажеше компрометирана. Колкото и щедра, изобретателна и дори мекосърдечна да беше Мара, можеше също така да бъде безскрупулна.
Кевин отпусна ръце на стегнатите китки на приятеля си.
— Не казвам, че съм против идеята за бягство. Просто не съм убеден, че животът като разбойници, да се храним с каквото можем да откраднем и да спим гонени из горите, е по-добър от робството. Дай ми време. Дай да видя какво мога да направя, за да уредя по-добра храна и по-малко работа. — Отдръпна се, разкъсван от противоречие, което в припряността си така и не беше предвидил. — Не позволявай на момчетата да направят нещо глупаво. Ще използвам влиянието си и ще намеря друг начин да върнем свободата си.
— Не се бави много обаче. Ако си започнал да харесваш дребосъците, твоя си работа… никога няма да спра да те обичам като брат. — Патрик обърна гръб на поточето и гласът му стана студен. — Но знай едно. Ще те убия, ако се опиташ да ни задържиш тук. Момчетата са решили. По-добре да умрем свободни, отколкото да живеем като роби. Достатъчно опознахме цураните, за да знаем, че ако дамата ти се беше провалила на юг, щеше да е всеки за себе си и демоните да вземат последния. Тъй че чакахме новината. Ако тя беше загинала, щяхме да драснем и никой нямаше да ни каже да останем. Когато чухме, че е спечелила… съгласихме се да изчакаме да се върнеш, след като си нашият офицер и най-вероятно ще ни измъкнеш невредими. — Изгледа твърдо стария си приятел и след като Кевин не отвърна, добави: — Няма да чакаме още дълго. С теб или без теб, ще си тръгнем.
Кевин въздъхна.
— Разбирам. Няма да се опитвам да ви задържам. Просто… дай ми няколко дни.
— Добре. Но само няколко.
Обгърнати в неловко мълчание, двамата тръгнаха обратно. Кевин поговори с войниците си и с неколцина други, с които се бе запознал вече на Келеуан. След пристигането си в имението на Мара пленниците мидкемийци бяха създали здраво приятелство. Само че той се отделяше от тях като дамгосан.
Това не беше толкова явно, докато беше работил на полетата с нийдра. Но сега дистанцията между ложето на Мара и окаяния живот в робските колиби създаваше непреодолимо отчуждение.
Послуша клюките, оплакванията от ухапвания на насекоми, глад и рани. Нямаше какво да предложи в такъв разговор. Възбудата от триумфалното завръщане заглъхна и той не спомена за чудесата, на които се бе натъкнал в Достари. Много преди полунощ робите започваха да стават и да влизат в колибите си. Щяха да ги вдигнат преди разсъмване въпреки празненствата, а цуранските надзиратели често налагаха по-мудните с камшици. Кевин си тръгна. Докато крачеше сам в нощта, покрай стражи, които му кимаха за поздрав, и слуги, които му правеха път да мине, всяка една такава малка привилегия го глождеше. Щом излезе под светлината на фенерите, сред смеха и хубавите млади слугини, които се закачаха и го канеха на танц, горчивината му се изостри. За първи път, откакто така главоломно се беше хвърлил в дълбините на любовта, се зачуди колко ли скоро ще се проклина за глупостта си.
Инкомо влезе забързано в покоите на Господаря. Десио се беше отпуснал пред един отворен параван, с разтворен халат, за да го прохлажда лъхащият откъм езерото ветрец. В краката му лежаха разпръснати доклади от многобройните му владения, но си беше дал почивка от четенето, за да послуша трима поети, рецитиращи балади от имперската история. Инкомо чу достатъчно, за да разпознае станца от „Делата на двайсетимата“, сказание за древни герои, почитани заради изключителната им служба. Титулувани Слуги на Империята от някоя стародавна Небесна светлина, те бяха обичани и почитани, макар учените от сегашните поколения да настояваха, че са легенда.