Десио се ухили.
— Аха! Пренебрегнала е Джиро и си е спечелила враг.
— Би могло да се допусне нещо такова, господарю.
Един от слугите поднесе обшит със скъпоценни камъни чехъл. Десио пъхна крака си в него и погледна отражението си в скъпото метално огледало.
— Е, що за човек е той?
— Кротък е — обясни Инкомо. — Самотник. Има малко приятели. Пороците му са умерени, малко хазарт, но никога до крайности като покойния му брат, нито пие като Халеско. По някоя жена от време на време, но никога фаворитка. Склонен е да казва малко, но намеква много.
— Загадъчен, но всяка дума е важна — определи Десио.
Впечатлен от това, че не му се налага да обяснява тънкости, Първият съветник изреди останалото. На Джиро му липсваше военният опит на по-големия му брат, но пък усърдно изучаваше история. Предпочиташе стари свитъци преди поетите и баладите и прекарваше часове наред с писари в библиотеките.
— Добре. — Десио огледа отражението си, присвил устни. — Аз мразя да чета, тъй че едва ли идва тук за учен разговор. Ще посрещна неканения ни гост на пристана и ако не намеря за нужно да го изслушам, мога да го отпратя, без да си губя повече времето.
— Желае ли милорд почетна охрана?
Десио оправи един от накитите си и остави огледалото в ръцете на слуга, който почтително го прибра в кадифения калъф.
— Колко мъже каза, че е взел Джиро?
— Дванайсет.
— Тогава нареди да пратят двайсет войници на пристана. Твърде горещо е за голяма тълпа и не виждам нужда от голяма показност.
Обедната слънчева светлина грееше по сивите греди на кея и блестеше отразена в лъскавата парадна броня на почетната гвардия. Чувствителен към светлината, Десио примижа над водата към приближаващата се баржа на Анасати. Съдът не беше достатъчно внушителен, за да издава официална визита на добра воля. Беше малък, украсен само с боя, и основната му служба беше да носи съобщения по река Гагаджин. Само че това му пътуване не беше за депеши. Между редиците на почетната гвардия на Джиро Десио видя грамаден дървен товарен кафез.
Любопитството му се изостри. Весларите подкараха баржата към брега, а Десио нареди на Ириланди да строи воините да застанат мирно.
Съдът на Анасати се чукна леко в ръба на кея. Роби на носа и кърмата скочиха на брега, за да вържат въжета. А от кафеза се чу странно глухо ръмжене. Там явно бе затворено някакво зло животно. Десио, запален ентусиаст по Имперските игри, които включваха битки на зверове и воини, изпъна врат да види по-добре, но сръгването на Инкомо му напомни за полагащото се благоприличие.
На кея вече слизаха войници в червено-жълтата броня на Анасати. Сред тях, облечен в кадифен халат, обшит с речни перли, слезе Джиро и поздрави домакина си с изящен поклон. Беше малко по-голям от Десио, определено по-спокоен и спазваше стриктно формите на протокола.
— Добре ли си, лорд Десио?
— Добре съм, Джиро от Анасати. — Присвил очи, Десио отвърна с полагащия се въпрос: — Баща ти добре ли е?
— Много добре, милорд. — Този път от големия кафез изригна по-силно и по-свирепо ръмжене. По устните на Джиро пробяга й надменна усмивка и той си пое дъх, за да продължи отегчителния формален ритуал с поздравленията.
Но Десио изгуби търпение и решен да разбере що за звяр карат в кафеза, избълва припряно:
— Щастлив съм да заявя, че всички във фамилията ми също са добре.
Освободен от протокола, Джиро погледна доволно Инкомо, който излъчваше силно раздразнение, но в този момент беше безсилен да се намеси.
— Благодаря — каза синът на Анасати. — Милорд Десио е така добър да приеме нечакан гост. Извинявам се за грубостта си, но случайно се озовах във вашия район и ми се стори, че ще е полезно да поговорим.
Нещо задраска с нокти по дъските на кафеза и робите на баржата се размърдаха притеснено. Десио запристъпва от крак на крак: дошъл беше моментът или да покани госта си вътре за освежителни, или да го отпрати веднага. Раздразнението му, че трябва да почете сина на свой враг, се бореше с любопитството му.
Докато Десио се колебаеше, Джиро пое инициативата.
— Милорд, нямах намерение да злоупотребявам с гостоприемството ти. Карам същества, които не обичат движението на баржата. Добре е за мен, а още по-добре за тях, ако можем да поговорим тук.
Лицето на Десио го засърбя от избилата пот. Джиро може би можеше да мине и без студена напитка, но Господарят на Минванаби предпочиташе да не се мъчи. Махна великодушно на госта си и на цялата почетна гвардия на Анасати.