Кучетата изскимтяха и кротко се отпуснаха в краката му. Десио вдигна сините си очи към госта, когото почти бе забравил.
— Твоята щедрост е несравнима, Джиро. Трябва да се погрижа гостуването ти при нас да донесе добри плодове.
След малко Джиро замина, а Десио смъкна вмирисаните ръкавици, махна на Инкомо да го придружи до покоите му и каза:
— Първо ще се изкъпя.
Първият съветник едва се сдържа да не изкриви устни. Господарят му вонеше на урината, просмукана в ръкавиците, а сандалите му бяха зацапани от псетата. Плувнал в пот и възбуден, Десио сияеше, обзет сякаш от похотлива страст. Инкомо осъзна, че не е виждал господаря толкова възбуден, откакто Джингу бе заповядал да бият с камшици млади робини за забавление.
— Тези кучета са… необикновени — подхвърли колебливо Първият съветник.
— Много повече — поправи го Десио. — Те са отражение на самия мен. Неумолими, безмилостни в нанасянето на болка на враговете. Те са кучета Минванаби.
Инкомо едва прикри ужаса си, докато следваше господаря си към къщата. Щом влязоха, Десио плесна с ръце да повика слугите за банята и добави:
— Знам, че Джиро си има лични причини да ме изкушава да наруша клетвата си пред Туракаму, но каквито и да са те, спечели благоволението ми с Убиеца и Касапина.
— Сигурен съм, че господарят ще е внимателен с неразумни… ъъъ, молби.
Доловил скритото му неодобрение, Десио се намръщи.
— Махай се. Ела в голямата зала, когато сервират вечерята.
Инкомо се поклони и си тръгна. Чехлите му зашепнаха тихо по коридора и той се замисли за изпадналия в немилост Тасайо. Добре познаваше крайностите в рода на Минванаби и вгорченият му стомах подсказваше, че днешното кръвопролитие е дръпнало отзивчива струна у Десио. С всеки ден господарят все повече се държеше като пълновластен владетел. Но ако бъдещите му избори следваха пристрастието му към кучетата убийци, дома Минванаби не го чакаха щастливи дни. С въздишка заради изпитанията, налагани на смъртните от прищевките на боговете и капризите на господарите, Първият съветник на лорд Десио се прибра в покоите си. Полегна да подремне, но в ушите му ехтеше кръвожадният лай на кучетата.
14.
Празненство
Момчето изкрещя възбудено.
Кевин му изрева в отговор и затича криволичейки между цветните лехи. Аяки го подгони с бойни викове на Акома в момчешко подражание на кръвожадност. От време на време ставаше прекалено напрегнат и тогава Кевин променяше тактиката — хващаше го в прегръдката си и го гъделичкаше, а Аяки започваше да пищи и изпълваше градината със смеха си.
Мара ги гледаше. Кевин често се оказваше загадка за нея, въпреки няколкото им години интимна близост, но едно знаеше със сигурност: този мъж несъмнено беше предано привързан към сина й. Приятелството му беше добро за Аяки. С наближаването на седемгодишната си възраст момчето проявяваше склонност към мрачни настроения, подсилена през дългото отсъствие на майка му. Но никога не изпадаше в тях, докато мидкемиецът беше наблизо. Кевин, който сякаш усещаше появата на мрачни мисли в момчешкия му ум, веднага успяваше да го разсее с някоя забавна история или гатанка, с игра или физическа надпревара. През месеците след завръщането й от Цубар Аяки почти отново стана онова момче, което Мара помнеше. Тя с тъга си помисли, че Кевин едва ли би проявявал по-голяма обич към него дори да му беше баща. Заряза напразните мечти и вниманието й отново се върна към документа с тежките печати и пъстри лентички.
Неподвижен в сенките пред нея, Аракаси изчакваше отговора й. Най-сетне Мара каза:
— Трябва ли да ходим?
Кротък като листата в затаения въздух, Аракаси отвърна:
— Ще бъде наложен имперският мир, тъй че няма да е възможна никаква открита заплаха.
— Открита. Това не е гаранция срещу коварствата на Минванаби. Трябва ли да ти напомням, че първият опит за покушение над живота ми беше от професионален убиец от Червените ръце на Братството на цветята в собствената ми дъбрава за размишления?