Мястото на Господарката на Акома в зеления й стол беше сравнително близо до подиума. Кевин съзнаваше, че моментът на влизане, както и разположението на мястото, са културни указатели на ранг, и вече бе забелязал широкия обхват в качеството на облеклото. Ако се съдеше по външността, то най-отдалеченият от подиума господар беше далечен беден роднина, защото облеклото му беше изтъркано и просто.
Но мъжът на подиума беше истински паун в пълно оперение!
— Милорд Чековара — поздрави го сърдечно Мара. — Добре ли си?
Лордът — по името му Кевин се сети, че е Бойният вожд на клана — кимна, макар че как успя да го постигне под тежестта на толкова накити и пера, си остана загадка. Този човек, изглежда, беше много суетно конте, въпреки че лицето му беше мъжествено — и тъмнокожо почти като на мъж, родом от Велики Кеш, южната империя на Мидкемия. Докато се вдигаше от ниския си поклон, Кевин промърмори:
— Дори да сте роднини с този, сигурно е отпреди много поколения.
Мара го стрелна с поглед, колкото раздразнен, толкова и развеселен. Господарят на Чековара се усмихна, оголвайки два реда лъскави бледожълти зъби.
— Изключително добре съм, Мара. Поздравяваме сърдечно нашата превелика Управляваща господарка на събранието ни и приемаме, че ти също си добре.
Мара отвърна с ритуалното потвърждение, след което хладно кимна на другите лордове наоколо. След като зае робското си място зад стола на Господарката, Кевин огледа дискретно околните за някакъв признак на неприязън. Но дори някоя присъстваща знатна особа да беше разочарована от навременното пристигане на Мара, лицата не издаваха нищо, освен типичната цуранска студенина. Близо седемдесет фамилии бяха изпратили представители на събранието и една или няколко от тях можеше да са виновни за забавената покана на Мара. Отново стъписан от мащабите на Цурануани, Кевин си припомни, че Хадама се води от по-малките кланове в империята, колкото и чест да беше спечелил домът Акома. Колко ли могъщи домове трябваше да наброява един голям клан? Според грубите му сметки това малко кланово събрание, със съветниците, слугите и робите, доближаваше броя на хората в тази сграда до петстотин, с още толкова войници, чакащи във външните коридори. А какво ли беше, когато се съберяха могъщите на империята?
— Изключително ми е приятна възможността да потърся съвета на нашите братовчеди и да присъствам на това първо събрание на клана, откакто приех мантията на Акома — каза Мара ведро.
Усмивката на лорд Чековара се разшири.
— Много чест и престиж донесе на дома Акома след ненавременната кончина на твоя баща, лейди Мара. Носиш радост на сърцата ни.
При тези думи лордовете затропаха с крака по пода в израз на одобрение и се чуха викове:
— Да, така е! Голяма чест! Велик успех!
Кевин се наведе, за да свали воала на Мара — тънка коприна, извезана със символа на дома й, — и прошепна:
— Този тип е въжеиграч.
Челото на Мара се намръщи под церемониалния грим и тя му изсъска неодобрително:
— Не знам какво е въжеиграч, но звучи като обида. Иди и застани с охраната на Люджан, докато не ми потрябваш.
Кевин сгъна воала на ръката си и се отдръпна нагоре по стълбището. Щом застана сред воините на Акома, дискретно започна да наблюдава хода на събранието. Господарят на Чековара го откри с не особено ангажиращи теми: списък на предстоящи бракосъчетания, годежи и раждания и още по-дълъг списък от похвални паметни слова. Малцина от покойниците бяха починали от старост или болест. Фразата „паднал доблестно в битка“ се повтаряше често. Кевин беше изумен от великолепната акустика в залата — всичко се чуваше ясно до най-високите галерии.
— Тази птица калей на подиума е искрена колкото релли — промърмори той на Люджан.
Нито мускул не трепна по, лицето на Бойния водач, но бръчиците около очите му издадоха, че едва потиска кикота си.
Примирен, че няма да измъкне нищо от него, Кевин се премести — при носачите. Робите цурани не се оказаха по-добри, но поне го слушаха, щом заговореше, макар и да изглеждаха объркани. Все пак всякаква реакция беше по-добра от липсата на каквато и да било реакция у Кевин. После нещо странно привлече вниманието му. Забързаните из огромната зала хора като че ли не забелязваха многобройните стенописи, красящи стените, освен един, изображение на някакъв определено невзрачен мъж.