Възгласите изригнаха отново, стържещи уши и нерви. Кевин успя някак да го понесе. Макар Люджан и Аракаси да можеха да изтърпят нарушение на благоприличието, всеки от цуранските воини, пазещи съседните ложи, щеше да го съсече на място и чак след това да задава въпроси, ако го заподозряха в наглост към Господарка от ранга на Мара.
Изтръпнал, Кевин загледа как вратите в другия край на арената се отвориха. Стотина души се изтътриха на огрения от слънцето пясък. Голи, само с препаски около слабините, млади и стари, здрави и явно болни. Някои стояха с оръжия и щитове, които личеше, че са им познати, но бяха малко. Повечето изглеждаха объркани от положението си и стискаха колебливо дръжките на мечовете си.
— Тези не са бойци — отбеляза Кевин и въпреки усилията му в гласа му се прокрадна язвителност.
Аракаси го усмири с обяснение.
— Това е спектакъл на снизхождение. Всички са осъдени. Ще се бият и този, който оцелее накрая, ще си тръгне свободен.
Проехтяха тръби и клането започна. Преди да го пленят, докато воюваше за своя баща, Кевин беше видял много убити мъже. Това долу не беше военна битка, не беше дори свиреп двубой. Това, което се разиграваше на пясъците на арената на Кентосани, беше касапница. Шепата обучени мъже се движеха като котки сред мишки, хванати в зърнохранилище, и избиваха както им скимне. Най-сетне останаха прави по-малко от десетина, които вече бяха по-равностойни. Кевин щеше да повърне от гледката. Загледа се в зрителите, но не намери облекчение от погнусата си. Цураните като че ли се радваха на кръвта. Посрещаха с викове всяка болезнена смърт и сравняваха агонията на издъхващите. Правеха облози колко ще издържи окаяникът, който се мъчеше да натика пръснатите си черва обратно в корема си и колко пъти ще изкрещи, преди да издъхне. Никой като че ли не се интересуваше от умението на шепата бойци, които все още се държаха на крака.
Кевин усети как стомахът му се надигна и преглътна с усилие. Овладя отвращението си, докато клането свърши — мъж с меч и нож порази последния осъден със забиване под щита. От имперската ложа превъзнасяният цурански император наблюдаваше безстрастно това, което ставаше долу, а Военачалникът до него мърмореше на някакъв съветник все едно, че касапницата бе нещо ежедневно.
Пламнал от гняв, подсилен от възмущение, Кевин погледна да види как понася тази жестокост Великият, бивш поданик на Кралството. Дори от това разстояние лицето на Миламбер изглеждаше каменно. Но за ужас на Кевин дебелият магьосник до него беше прекъснал разговора си и като че ли гледаше съсредоточено към ложата на Акома.
Кевин извърна поглед, обзет от внезапен страх. Възможно ли беше един Велик да чува мисли? Без да помисли, се наведе към Мара, за да я попита, но бързо си спомни мястото си, след като видя лицето й. Господарката на Акома понасяше кръвопролитието на арената с подобаваща цуранска сдържаност, единственият знак за неприязън бяха леко стегнатите й рамене. Бившият син на Зюн усети парене в стомаха си. Познаваше Мара. Бяха любовници вече от пет години и той знаеше, че тя може да схване разликата между касапницата долу и бойната кампания, преживяна в пустинята. Но тя дори не трепна, когато победителят закрачи наперено между нападалите тела и размаха високо окървавеното си оръжие.
Озърна се крадешком, за да види дали Великият все още гледа към тях. Този път ясно видя, че на лицето на брадатия, Миламбер, се е изписало отвращение. Дори очите му сякаш бяха пламнали. Кевин не беше единственият, забелязал неприязънта му. Благородници в съседните ложи си шепнеха и се озъртаха към магьосника, а неколцина изглеждаха явно угрижени. Аракаси също го забеляза и прошепна на Кевин:
— Това не вещае нищо добро. Великите могат да действат по прищявка и дори Небесната светлина не смее да се противопостави на волята им. Ако този твой бивш съотечественик споделя отвращението ти към убийствата, може да се разиграе сцена.
Перченето на победителя по нажежения пясък свърши. Дойдоха роби и разчистиха труповете, а слуги с грапи загладиха разровения, прогизнал от кръв терен. Ек на тръби възвести следващия кръг на Имперските игри.
На арената излязоха мъже с препаски около слабините, по-високи и по-светлокожи от повечето цурани. Кевин мигновено разпозна в тях свои съотечественици. Раменете им лъщяха намазани с масло и всички носеха всевъзможни въжета, куки, мрежи с тежести, копия и дълги ножове. Празничната атмосфера не ги обърка, нито удостоиха тълпите бляскави благородници с нещо повече от бегъл поглед. Вместо това се струпаха плътно, присвити и настръхнали в очакване на беда от десетина възможни посоки. Кевин беше изпитвал такава несигурност на патрул или застанал на нощна стража на границата на ничията земя, където врагът можеше да нападне всеки момент.