Но на тези мъже не се наложи да чакат дълго. Една голяма двукрила врата се разтвори с грохот в другия край на арената и в пясъка бавно нагази кошмарно същество.
Цялото зъби и убийствено остри нокти, то беше грамадно колкото слон, но се движеше с пъргавината на котка на шестте си крака. Щом го видя, дори Мара изгуби самообладание и възкликна:
— Харулт?
Келеуанският хищник примига и изръмжа срещу ярката слънчева светлина. Люспи покриваха кожата му и проблясваха ледено по врата му, докато въртеше глава и душеше във въздуха. Тълпата седеше настръхнала в очакване. След това звярът забеляза противника си: дребните мъже, които стояха беззащитни в другия край на жестокото пясъчно поле. Харултът не зарови предупредително с копито, както щеше да направи бик или нийдра, а наведе войнствено глава и мигновено скочи в атака.
Движеше се с ужасяваща бързина.
Воините се разпръснаха, не в паника, а в отчаян опит да го объркат. Звярът не издаде звук, но яростта му беше явна, когато се съсредоточи върху един от нещастниците и го подгони. Краят последва с блясък на нокти и рязко завъртане на място, когато стъпка човека под себе си. Без да обръща внимание на оръжията и пясъка, харултът погълна останките му на две хапки.
Отвратен и смразен от съчувствие, Кевин не можеше да извърне очи. Докато харултът поглъщаше храната си, оцелелите се прегрупираха зад него и бързо разпънаха мрежите си. По-бързо, отколкото Кевин можеше да си представи, съществото се завъртя и нападна. Мъжете се задържаха на място до последния миг, след това хвърлиха мрежите и се разпръснаха. Куките се вкопчиха в твърдата кожа и звярът беше оплетен.
Кевин видя с възхищение и страх как копиеносците се втурнаха в атака. Оръжията им бяха тежки, но люспите броня на звяра се оказаха много здрави. Нужна беше цялата сила на един мъж само за да прониже през тях, а раните бяха като ужилвания за чудовището. Жизнените му органи оставаха съвсем невредими. Мъжете разбраха колко безплодни са усилията им и двама от тях си казаха нещо, след което притичаха отзад, където огромната опашка на съществото вършееше и мяташе пясък. Дъхът на Кевин секна, когато въпреки всякакъв здрав разум съотечествениците му скочиха върху харулта и се закатериха по гърба му в усилие да забият дългите си ножове в гръбнака на чудовището. Безразсъдната им храброст докара сълзи в очите му.
Дори Люджан беше впечатлен.
— Тези мъже показват кураж.
Кевин отвърна с горчива гордост:
— Съотечествениците ми знаят как да гледат смъртта в очите.
Харултът се надигна, развъртя се, мрежите се разхвърчаха от него като скъсани нишки. Опашката изпердаши по пясъка и ударът изхвърли единия мъж. Той излетя във въздуха и рухна долу, твърде замаян, за да може да побегне. Харултът го налапа. Останалият на гърба му мъж се вкопчи отчаяно в люспите. Да скочи долу означаваше да бъде стъпкан. Да се задържи беше акт на пълна глупост. Люспите бяха несигурни за хващане, а харултът беше полудял от ярост. Въртеше се, щракаше с челюсти и сечеше с нокти и жертвата му убягна едва на педя.
Тълпите викаха одобрително. Мъжът се изкатери още по нависоко, добра се до свръзката над тъпчещите задни крака и заби ножа си до дръжката в гърба на съществото.
Задните крака на Харулта бясно се разтърсиха, подгънаха се и едва не изхвърлиха мъжа. Той се хлъзна надолу, вкопчи се с нокти и се задържа, докато харултът трепереше и се гърчеше от ярост и от болка. Въртеше шията си в усилие да захапе мъчителя си. Но едрото му тяло беше лишено от гъвкавост, за да може да се докопа до дребния си противник.
Мъжът изви оцапаната си с кръв китка и дръпна ножа. Оръжието с усилие се измъкна от костта и кожата. Харултът изрева, влачещите му се безсилно задни крака изровиха бразди в пясъка. Мъжът запълзя мъчително напред към следващата свръзка на гръбнака. Отново заби ножа между изпъкналите прешлени и средните крака на харулта омекнаха.
Мъжете долу бързо протичаха, за да отвлекат парализираното чудовище, докато приятелят им успее да скочи безопасно. След като се добра до пясъка, всички се отдръпнаха надалече от поразения хищник и зачакаха, докато не издъхна.
Тълпата ревеше одобрително. Люджан също даде воля на възхищението си и за миг забравил сякаш, че се обръща към роб, каза: