В пресечните проходи се раздвижиха други. Стражите на Саджайо се поколебаха и спряха. После един затича назад, а другите продължиха гонитбата.
Все повече хора се трупаха на стълбището, благородници, дами и воини, отстъпващи пред заредения със заплаха въздух, надвиснал над амфитеатъра като зловеща тишина пред буря.
Люджан чу вика на Кевин, че един от воините на Саджайо е побягнал назад, вероятно за да доведе подкрепления, и без да спира, отвърна:
— Само глупак би започнал бой точно сега. Не чуваш ли?
Виковете от имперската ложа секнаха с:
— Моите думи са закон! Върви!
Мара се сепна от страх и подметката й се закачи в някаква пукнатина. Кевин я задържа да не падне и едва не я надигна в ръцете си, за да я изправи. С крайчеца на окото си видя, че Миламбер сочи на облечените в бяло имперски стражи да освободят затворниците, които още лежаха в несвяст по пясъка.
Военачалникът се поддаде на неудържимия си гняв:
— Ти нарушаваш закона! Никой не може да освободи роб!
Яростта на Миламбер изостри гласа му като стомана:
— Аз мога! Аз съм извън закона.
Прилив на необуздана надежда обзе Кевин, докато се изкачваше по последното крило към горната площадка. Изходът към улицата беше само на десетина крачки нагоре.
— Вярно ли е това? — попита той задъхано Мара. — Може ли Миламбер да освободи роб?
Мара му отвърна вцепенено:
— Той може всичко. Той е Велик.
Смазващо усещане за предстоящо бедствие разпали началото на паниката. Зрители заскачаха от местата си и започнаха да се бутат към стълбищата. Но бягството им започна твърде късно.
Един от Великите на Военачалника се надигна, за да се опълчи на Миламбер. Усетил масовия страх и тълпата като надигаща се зад него вълна, Кевин забута Мара към изхода. Люджан вдигна меча си, за да спре напора, докато воините му викаха:
— Акома!
Но не всички в тълпата бягаха от магията. Отзад се разнесоха викове и петима воини с тъмнокафява броня се втурнаха да нападнат Кенджи и двамата войници. Ударният водач на Акома изобщо не се поколеба. Вместо да остави да го нападнат в бягство, извика: „Акома!“ и посрещна нападащите Саджайо с контраатака.
Кевин и Мара тичаха напред. Люджан остана малко зад тях да ги брани.
Саджайо и Акома се срещнаха между двете стълбища. Трясъкът на оръжията им остана незабелязан сред нарастващата врява — виковете на изумени зрители и призивите на воини, които наскачаха да защитят господарите си. Други завикаха удивени от ставащото между Миламбер и „любимците“ на Военачалника в имперската ложа.
А след това над всички тези викове отекнаха писъци на болка и ужас.
Озовал се на върха на стълбището, Кевин рискува да погледне назад. От зоната на ложата с магьосниците изпращя мълния. Фигурата на Миламбер изчезна в ослепителен блясък. Златна светлина се смеси със синя в страховита, неземна игра на сянка и светлина и лицата в тълпата се откроиха рязко. На всяко се четеше неистово желание да се избяга. Хората натискаха, бутаха се и залитаха в трескавия си устрем да се изкачат по стъпалата. Войниците на Саджайо бяха пометени настрана от връхлитащите хиляди, побягнали от гнева на маговете.
Кевин стисна здраво Мара.
— Бягай!
Едва на крачка пред изпадналите в паника тълпи зрители, той скочи с нея надолу по стълбището. Сред мигащия искрящ блясък на магията перото на шлема на Люджан грейна в неземно зелено. Повтарящият му се вик „Акома!“ се стопи в гневните крясъци и рева на тълпата зад него.
Стъпалата се спускаха надолу сякаш безкрайно. Мара затича, залиташе на неудобните си високи сандали. Уплашен и забравил за всякакво благоприличие пред лицето на опасността, Кевин се наведе и я хвана под мишницата.
— Изритай ги тези сандали!
Мара отвърна нещо, но той не я чу добре във врявата.
— Не ми пука за смарагдите! Изритай ги! — викна й.
Някой вляво от тях падна. След миг стотици безмилостни крака прегазиха тялото на нещастника. Жертвата така и не изкрещя. Съкрушителната тежест на тълпата го премаза, изкара въздуха от дробовете му и го превърна на каша. Уплашен обезумял гражданин от простолюдието се блъсна в Кевин и той едва не изпусна Мара. Инстинктивно извади ножа на Аракаси.
Китката на Господарката се изплъзна от ръката му; вече държеше само пръстите й. Над рамото на мъжа, който продължаваше да се бута напред, Кевин зърна за миг пълния ужас, изписан на лицето й, преди напълно да я изгуби от поглед.