За малко да я изтърве. Изкрещя отчаяно и заби ножа в гърба на блъскащия се в тях.
Дръпна безмилостно Мара към себе си. Тя залитна, изтръгна се от заклещилите я, изпаднали в паника хора и падна в прегръдката му.
— Акома! — Викът прозвуча съвсем отблизо. Кевин погледна над главите на тълпата и благослови наум мидкемийския си ръст: очите му мигновено засякоха двама войници в зелено, които сечаха с мечовете си път през човешката гмеж.
— Тук! — изкрещя им. — Тук! — Замаха с ръка, забравил за окървавения нож. — Мара е при мен!
Воините се насочиха към него — червено-златистата му коса беше безпогрешен маяк сред морето от хора.
Изведнъж Люджан се озова до него.
— Прибери го това! — изкрещя му и посочи ножа. Застана пред варварина и заотбива блъскащите се със стегнатите си в кожените гривни китки.
Кевин скри ножа. Треперещата Мара се опита да се изтръгне от ръцете му.
— Не! — извика той в ухото й. — Много си малка и освен това си боса! Ще те нося!
Бяха стигнали площадката между външните нива. Мидкемиецът смътно осъзна, че Люджан насочва пътя им с определена цел: до стените на стадиона, обкръжена от клин готови за бой воини, носилката на Мара се показа над главите на тичащите — пърхащи на вятъра сини завеси на фона на хаоса.
Грохот раздра небесата. Вятърът удари надолу като юмрук и взривът събори мнозина от тичащите надолу.
Кевин залитна напред, блъсна се в Люджан и двамата рухнаха на колене. Оглушал от взрива, Кевин надигна Мара на раменете си, изправи се и се понесе стремглаво надолу към носилката. Заради тълпата не виждаше къде стъпва и едва не падна отново, когато краката му се оплетоха в някакво препятствие, което му заприлича на дрипа.
Топла дрипа: още един стъпкан от побеснелите хора нещастник.
Жертва, каквато тепърва можеше да се окаже Мара!
В този миг от арената изригна фонтан от енергии и обагри небето с калейдоскоп от цветове. Тълпата зарида в ужас, глави се заобръщаха и зяпнаха нагоре. Тласнати от нездраво любопитство, някои безразсъдно се опитваха да спрат, за да видят по-добре страховитата гледка.
Кевин и Люджан се възползваха от краткия отдих, за да стигнат до стената, където около тях се стегна преграда от воини в зелено, островче на спокойствие сред бурното човешко море. Докато мидкемиецът оставяше на земята разтрепераната си господарка, над хаоса прокънтя глас:
— Това, че сте живели така от векове, не оправдава тази жестокост. Всички тук днес ще бъдат съдени, защото всички заслужават съд.
Магьосникът. Миламбер. Кевин изпита неудържима гордост, че мъж от Мидкемия бе дръзнал да се опълчи с праведна страст на падението на цураните.
Тълпата като че ли се люшна назад.
— Има глупаци, които ще се задържат тук — извика Люджан. — Трябва да отведем господарката безопасно вкъщи.
Кевин посегна да хване Мара, видя кръв по ръката си и си спомни за ножа. Понечи да го даде на Люджан, но той рязко поклати глава.
— Не видях, че си взел това, и очите ми са слепи, ако го използваш в защита на господарката.
Войниците, се стегнаха в плътен кордон с Мара, Кевин и носачите в центъра. По навик робите застанаха по местата си до прътите на носилката.
И тогава гласът на магьосника отекна над стадиона със свръхестествена сила:
— Вие, които се наслаждавате на смъртта и злочестието на други, вижте как сами ще понесете разрухата!
— По дяволите носилката! — извика Кевин. — Да бягаме!
Все още не на себе си от потреса, Мара успя да викне:
— Трябва да бягаме, да!
По заповед на Люджан оставиха носилката, стражите се — престроиха и стремглавият бяг на живот и смърт започна отново.
Вятър изплющя от арената, надигна нови викове и развя перата на офицерските шлемове. Кевин настръхна и се удиви на усещането, което почти бе забравил, откакто бе напуснал родния си свят: студ. На Келеуан никой естествен вятър не можеше да носи такъв леден лъх.
Сякаш в отговор гласът на Миламбер прокънтя:
— Треперете, окаяни, че аз съм Сила!
Пронизителен вой се понесе във въздуха, щом кордонът на Акома затича стремглаво към долното стълбище. Напорът на вятъра се усили, когато Миламбер изрева:
— Вятър!
Вихърът връхлетя с оглушителен вой. Воня на смърт се понесе във въздуха и Кевин и верните воини се задавиха. Напираха надолу и вдишваха с раздраните си дробове. Лицето на Мара пребледня, но тя тичаше, без да изостава от свитата си, по стръмните стъпала.