— Ако Алмечо отнеме живота си, трябва да се свика Съветът.
— Да. За избор на нов Военачалник. — Аракаси си взе питка с месо и отхапа.
— Всеки, който присъства на избора, ще поеме тежки рискове — каза Люджан. — Няма ясен приемник на титлата.
Но тази опасност, колкото и да беше явна, не беше най-лошата.
— Ако изобщо някога присъствието на Акома на съвета бъде наложително, то ще е за избор на приемника на Алмечо — каза Мара. — Само петима Господари командват достатъчно воини, за да съперничат за титлата, и един от тях е Десио от Минванаби. Не трябва изобщо да се допусне претенцията му да успее.
— Ти сключи сделки, господарке — вметна Аракаси. — Спечели достатъчно обещани гласове, за да може да наложиш влияние. Но след като обичайният ред е съборен, смееш ли да разчиташ, че ще присъстват благонадеждни хора? Смееш ли да рискуваш?
— Не може да има по-голям риск от това Десио да облече бялото и златното — отвърна уморено Мара.
— Възможно ли е да се случи това? — попита Люджан.
— При нормален ход на събитията, не. Но сега…? — Началникът на шпионите сви рамене. — Тази сутрин можеше ли някой от нас да допусне, че е възможно управлението на Алмечо да свърши с позор до залез-слънце?
Нощта зад прозореца сякаш изведнъж стана повече от тъмна. Заплашена от трупащите се страхове, Мара закопня за утешителната прегръдка на Кевин. Но той беше навън с воините и помагаше да поправят съборената на места от земетресението ограда. Миламбер обаче беше счупил не само камъни и глави в опълчването си на Военачалника. Деянието му беше подронило цялата йерархия в империята и прахта щеше да се сляга още дълги дни.
— Изглежда, ще трябва да сме готови за всякаква възможност — заяви твърдо Мара. — Аракаси, ще ни трябваш в града. Бъди в течение на всякакви слухове. Скоро силите в империята ще променят курса си и ако не сме очертали грижливо пътя си, може да бъдем съкрушени в задкулисната игра.
Последва напрегната и безсънна нощ. Древното жилище в Кентосани не беше нападано от столетия, но воините трябваше да са сигурни, че портите и всички подходи ще удържат на атака.
От града се носеха звуци от улични боеве, по улиците се чуваха бягащи стъпки. Дали бяха хора, бягащи от крадци, или убийци, пратени да намушкат врагове — никой зад сигурното укритие на стените не смееше да отвори портите, за да разбере.
Три часа след свечеряване Ударен водач Кенджи се върна с рана от меч в рамото и с накълцана от тежък бой кожена броня. Намери Мара в кухнята, увлечена в разговор с Джикан за хранителните запаси при положение на обсада.
— Саджайо бяха пометени от тълпата — докладва Кенджи и се намръщи от болка, щом посегна да развърже бронята си.
— Недей — каза Мара. — Ще повикам някой роб да ти помогне.
Кенджи все едно не я чу. Стисна зъби и продължи доклада си.
— Двамата с мен ги загубих. Единият умря в бой. Другият загина, когато заваля огънят. Тълпата ме отнесе много настрани и не можах да се върна веднага. Гъсти тълпи нахлуха в храмовия квартал, подгонени от страх за живота си. Опитах се да мина покрай брега, но кейовете са рухнали от земетресението.
Дойде повиканият от Мара роб и помогна на Кенджи с бронята. Раната на Ударния водач кървеше, копринената подплънка под лакираната кожа беше зацапана с червени петна.
— Имаше метежи, господарке. — Кенджи изохка, пребледня от болка и продължи с усилие: — Бедните и рибарите от крайбрежния квартал започнаха да плячкосват дюкяните и пристаналите баржи.
Мара погледна разтревожено Джикан, който бе забелязал аленото сияние от пожари и с основание беше предсказал пагубните последици за търговията.
— Някои от складовете са разграбени — продължи Кенджи. — Цели тълпи се стекоха към имперския квартал да искат храна и подслон.
— Добре си се справил — каза Мара. — Сега си почини и остави да се погрижат за раните ти.
След като изведоха Кенджи да го сложат да легне, Мара се посъветва с Люджан и избраха офицер да доведе подкрепления от най-близкия гарнизон на Акома.