Мара го погледна намръщено.
— Нима намекваш, че Ичиндар ще бъде помолен да отстъпи земите, които Военачалникът е спечелил?
Кевин отново се засмя.
— Вие, цураните, вярвате, че всеки мисли като вас. Разбира се, че кралят ще настоява да напуснете. Вие сте нашественици, другоземци сте. Нямате място от мидкемийската страна на разлома.
Вгледа се в лицето на Мара. Изглеждаше разтревожена, дори наранена, но над всичко това бе загрижеността за него. Заболя го от това. Тя не споделяше представата му за жестокост, никога нямаше да може да схване какво му струваше да я моли за отстъпките, дали на Патрик и приятелите му роби най-елементарни условия за съществуване. Разкъсан между невероятната си любов към нея и вроденото си чувство за справедливост, Кевин бързо си тръгна.
Неприятното с градската къща в Кентосани бе в това, че нямаше достатъчно големи дворове, където да се скрие човек. Мара го намери само след няколко минути. Хвърляше камъчета в декоративното езерце с риби, което отделяше външния параван от стената, обща със съседната сграда. Коленичи зад него и го прегърна през кръста. Долепи бузата си до гърба му и промълви:
— Какво виждаш в езерцето с риби, мили?
В отговора на Кевин имаше сурова откровеност.
— Виждам години преструвки. Позволих си да се изгубя в любовта ти и съм благодарен за това, но като чувам за този предстоящ мир…
— Си спомняш войната — подсказа тя. Надяваше се, че ще каже още.
Усети горчивина под тръпките на гняв, които го пронизаха.
— Да, спомням си я. Спомням си своите сънародници, приятелите ми, които умираха, докато се опитваха да защитят домовете си от армии, за които не знаехме нищо, воини, дошли по непонятни за нас причини. Мъже, които отказваха всякакви преговори, а просто идваха и избиваха селяните ни, завземаха селата ни и окупираха градовете ни. Спомням си как се сражавах срещу вашите бойци, Мара. Не мислех за тях като за доблестни врагове. Мислех за тях като за убийци и отрепки. Мразех ги с всяка фибра на съществото си.
Усети, че се е изпотил от спомените, но след като тя не се отдръпна, положи усилие да се успокои.
— А след това започнах да ви опознавам. Не… не мога да твърдя, че намирам някои от порядките ви за хубави. Но поне разбирам донякъде, цураните. Вие имате чест, макар тя да е нещо различно от нашето чувство за справедливост. Ние също имаме своята чест, но не мисля, че я разбираш напълно. И имаме общи неща, като всички хора. Аз обичам Аяки все едно, че ми е роден син. Но сме еднакво изстрадали, ти от моите съотечественици, аз — от твоите.
Мара се опита да го утеши. Прегърна го по-силно и промълви:
— И все пак не бих променила нищо.
Той се обърна в прегръдката й и видя сълзите й, които се смятаха за безусловна слабост в културата й. Моментално изпита срам.
— Не би ли спасила брат си и баща си, ако можеше?
Мара поклати глава.
— Не. Това знание е най-горчивото от всички, любими. Защото ако можех да отменя предишните скърби, нямаше да имам Аяки, нито любовта, която споделям с теб.
Зад блесналите й очи се криеше и друго, по-мрачно осъзнаване: нямаше да е поела управлението и нямаше да е познала опияняващото очарование, което намираше във Великата игра.
Стъписан от тази оголваща душата й искреност, Кевин усети, че гърлото му се е стегнало. Притисна я до себе си и остави сълзите й да мокрят рамото му. Задавен от вълнение, промълви:
— Но колкото и да те обичам, Мара от Акома…
Тя вдигна глава, погледна го в очите и видя суровата истина, от която не можеше повече да бяга. Страх стегна душата й и скръб, неизпитвана от деня, в който съдбата я бе принудила да поеме властта на Акома.
— Кажи ми — подкани го. — Кажи ми всичко, веднага.
Кевин изглеждаше измъчен.
— Обичам те… Ще те обичам до смъртта си. Но никога няма да се примиря с това робство. Дори заради теб.
Мара не можеше да понесе погледа му. В този момент за първи път най-сетне разбра дълбочината на болката му. Стисна го отчаяно и промълви:
— Ако боговете го допуснат… ще ме оставиш ли?
Ръцете на Кевин се стегнаха около раменете й. Държеше я все едно, че е единственият лек против болката му. Въпреки това каза онова, което не можеше да отрече: