— Къщата на Камацу е добре охранявана. Кой може да знае?
Мара разбираше, че за трайното добруване на дома й ще е добре да поддържа интереса на Хокану и да измъкне от него информация за възможните слаби места в предаността на Фумита към Събранието: това, че може да не е изоставил напълно семейните грижи и да е повлиял в оказването на помощ За Шинцаваи и клана Канацаваи от страна на магьосниците.
Но всяка мисъл за Хокану неизменно я връщаше към трънливата болка, свързана с Кевин. Въздъхна. Ако си позволеше да се въвлече в личните си тревоги, Акома щяха да бъдат съкрушени в следващия ход на Великата игра.
Небесната светлина щеше да се отправи по реката след четири дни. Ако успееше да сключи мир с Островното кралство, всички домове щяха да се окажат в еднакво неизгодно положение. Но ако императорът се провалеше, свикването на съвет за нов Военачалник щеше да е наложително. В противен случай Ичиндар, деветдесет и първият император на Цурануани, щеше да се окаже изправен пред открит бунт в Съвета. Макар и преди столетия, историята на империята все пак помнеше убийства на императори.
Мара плесна с ръце да повика бегача си и нареди:
— Кажи на Джикан, че днес следобед ще се преместим в апартамента в Имперския дворец.
— Както заповядаш, господарке. — Момчето се поклони и хукна да изпълни задачата, щастливо, че има повод да потича.
Джикан прие заповедта като цяр против обезсърчението след няколко дни пресмятане на претърпените щети. Кевин го пратиха да товари багаж на чакащите коли. Стълбищата и площадките бяха затрупани с чанти с пергаменти и ковчежетата на Господарката с центии и центурии от раковини. Но поне броят на воините беше намалял. Половината от отряда бяха преместени в една обществена казарма в града. От другите петдесет щяха да осигурят охраната на господарката си през града, после двайсет от тях щяха да се върнат, за да пазят градската къща с останалите.
Мара седеше в двора и пишеше до Кейоке и Накоя. За да е сигурна, че други домове няма да надзъртат в работите й, повери на Люджан да отнесе писмата й до най-бързия обвързан с дома куриер на гилдията.
— Добави към писмото ми следното устно съобщение — нареди тя. — Искам ядрото на армията ни да е готово да тръгне всеки момент и да се изнесе толкова близо до Кентосани, колкото Кейоке сметне за благоразумно. Трябва да сме в готовност за всякакъв обрат.
Облечен в простата броня, която предпочиташе за полева дейност, Люджан взе подпечатаните свитъци.
— За война ли се готвим, милейди?
— Винаги — отвърна Мара.
Люджан се поклони и напусна без повече приказки. Мара остави перото и разтърка схванатите си пръсти. Пое си дълбоко дъх и бавно издиша, както я бяха учили в храма. Кевин я беше принудил да гледа на порядките на народа си с нови очи. Разбираше, че зад традицията се крие алчност и амбиция и че честта се е превърнала в оправдание за омраза и кръвожадност. Младият император можеше да се стреми да промени поданиците си, но Великата игра нямаше да бъде премахната с имперски едикт. Каквото и да изпитваше, колкото и да беше уморена, колкото и съжаление да я спохождаше, Мара знаеше, че борбата винаги ще я има. Да си цуранин означаваше да се бориш.
Кевин беше мислил, че голямата зала е впечатляваща, но Имперският дворцов комплекс отвъд мястото за заседания на Великия съвет се оказа още по-грандиозен. Свитата на Мара влезе през портали, достатъчно широки, за да минат през тях три впряга един до друг. Вратите, за чието задвижване бяха нужни дванайсет роби, се затвориха зад тях с грохот. Слънчевата светлина изчезна и се озоваха в сух, ухаещ на восък сумрак, осветен от пурпурносинкави глобуси на чо-джа, висящи на въжета от таван, висок колкото два етажа. Коридорът беше внушителен, с изтъркани каменни плочи и две нива галерии, издигащи се от двете страни. Под тях имаше врати, боядисани в крещящи цветове. Всяка водеше към апартамент, заделен за член на Съвета, като най-близките до външните стени бяха за най-низшите по ранг.
— Напред — заповяда Ударен водач Кенджи на почетната гвардия и гласът му отекна от потъмнелия от пластове лак и прах таван.
Кевин крачеше в средата на колоната, до носилката на Господарката. Освен свитата на Акома коридорът беше почти празен. Слуги в имперски халати се движеха енергично по задачите си, но иначе огромният комплекс изглеждаше запустял.
— Кой е апартаментът на Акома? — попита Кевин най-близкия роб.
Мъжът го изгледа с отвращение заради неусмиримия му език, но от гордост не можа да се сдържи да не отговори.