— Какво да правим?
Мара погледна мастилницата и пергамента на дъската за писане в скута си. Перото в ръката й беше сухо и писмото още неизписано, освен името на Хокану от Шинцаваи горе, с изряден почерк.
— Нищо. Нищо, освен да чакаме.
Остави перото и за да са заети с нещо ръцете й, вдигна печата на Акома. Не каза, а и Кевин не й напомни, че Аракаси закъснява. Беше обещал да се отбие заранта, а ако се съдеше по бялата резка светлина, грейнала през барикадираните капаци на прозорците, обедът бе дошъл и си отишъл.
Минаха няколко мъчително дълги минути, изпълнени с тропането на още бегачи и приглушени възбудени гласове от съседните покои. Докато Мара се преструваше, че се опитва да се съсредоточи върху писмото, Кевин отиде в кухнята, за да донесе гореща чоча.
Когато се върна, Господарката не бе направила почти нищо друго, освен да топне перото. Мастилото засъхваше на писеца. Аракаси не се беше върнал. Когато Кевин постави подноса върху пергамента, Мара не възрази, но напитката изстина неопитана. Отвън преминаваха още забързани стъпки.
— Дали пък някой не провежда надбягвания и не залагат, колкото да мине времето? — опита да се пошегува Кевин.
Люджан се появи на прага, плувнал в пот от упражненията и все още стиснал неприбрания в ножницата меч.
— Надбягващите се не носят бойни сандали с шипове — подхвърли той сухо. После погледна Мара, която седеше вцепенена като статуетка в дюкян за порцелан, с почти бяло лице. — Милейди, ако кажеш, мога да изляза и да намеря търговец на слухове.
Мара пребледня още повече и отвърна рязко:
— Не. Твърде ценен си, за да рискуваш.
После се намръщи, докато преценяваше дали да раздели войниците си на две и да прати половината на задачата. Аракаси бе закъснял с три часа и да се уповава безполезно на лъжлива надежда означаваше още по-голям риск.
От единия прозорец се чу леко драскане. Люджан се обърна рязко, посочи с меча към барикадата и всички воини на поет в стаята застанаха в готовност за атака.
Но драскането бе последвано от шепот и Мара извика:
— Слава на боговете!
Воините издърпаха дървената маса, затисната от три тежки сандъка, и открехнаха капака на прозореца. Аракаси влезе, черен силует на фона на дневната светлина. За миг свеж и изпълнен с ухание на цветя въздух нахлу в затворения апартамент. След това Кенджи затвори отново капака, постави дъските в жлебовете, а сандъците и масата бяха върнати бързо на мястото им.
Аракаси се просна ничком пред Мара.
— Милейди, прости ми за забавянето.
Тонът му бе смесица от неверие и едва прикрит гняв и радостта на Мара от връщането му се стопи.
— Какво се е объркало?
— Всичко. Ужасни слухове кръжат из двореца. На варварския свят е имало беда.
Мара го изгледа стреснато.
— Императорът?
— В безопасност е, но почти нищо друго не се знае. — Гласът на Аракаси застърга от гняв. — Варварите са извършили безчестие. Пяха песен за мир, а са кроили убийство. На срещата, въпреки клетвата им, са нападнали внезапно и за малко не са убили императора.
Мара онемя стъписана, а Кевин изруга изумено.
Аракаси продължи:
— По време на срещата голям отряд от онези, които там наричат „джуджета“ и „елфи“, е бил наблизо и когато Небесната светлина е бил най-уязвим, са нападнали.
Кевин поклати глава.
— Не мога да повярвам.
Аракаси присви очи.
— Истина е. Само благодарение на храбростта на офицерите му и на Военните водачи на Петте фамилии Небесната светлина е оцелял от това предателство на вашия свят. Двама войници са го пренесли през разлома в безсъзнание и е последвало нещо ужасно. Разломът се затворил и не могъл да се отвори отново и четири хиляди войници цурани са останали в капан на мидкемийския свят.
— Минванаби? — попита Мара.
— Мъртъв — отсече Аракаси. — Бил е между първите паднали. Братовчед му Джешурадо е загинал до него.
— Другите Военни водачи?
— Няма ги. Никой не може да каже дали са мъртви, но разломът вече не съществува. Цялата почетна гвардия на Военачалника е заклещена на варварския свят.