Мара бързо прецени ситуацията. Перспективите на Акома не бяха успокоителни. Минванаби беше загубил няколко противници и имаше нов лорд, който можеше да използва изцяло всичките ресурси на дома, особено военната мощ. Шансовете не бяха благоприятни за лорд Ксакатекас. Лорд Чипино и най-големият му син Дезило бяха изгубени, при което оставаше лейди Исашани и потомци, най-големите от които бяха млади и необучени да носят владетелската мантия — най-силният съюзник на Мара сега беше опасно отслабен. Налагаше се твърде много да разчита на крехката кръвна връзка на Аяки с Анасати за някаква закрила и от това се почувства все едно, че я лъхна леден вятър. Около нея, като джагуни, душещи над трупове, преди да решат за кои отбрани късове да се борят, управляващите лордове на Цурануани се събираха с членове на своите кланове, след това се пръскаха, за да поговорят със съюзници и фракции, обикновено по партии.
Формално Акома бяха членове на малка политическа партия, Нефритеното око, но след смъртта на лорд Сезу връзката се беше разпаднала. Мара не се интересуваше много от партийна политика, понеже беше твърде погълната от грижата да опази дома си от унищожение. Но след като цялата империя сега беше разклатена, никоя връзка не беше толкова незначителна, че да се пренебрегне.
Тя си проправи път покрай лорд Инродака, дебелия втори син на Екамчи, и един братовчед на господаря на Кехотара, които си говореха шепнешком и й хвърлиха хладни погледи. Беше видяла зад тях други двама членове на партията на Нефритеното око, тъй че се приближи до тях и подхвана разговор, който започна с дълъг списък от съболезнования. Мъртвите и изоставените отвъд разлома терзаеха душите на хората с отсъствието си. Но животът в Цурануани не отстъпваше пред загубите. Из цялата зала членовете на Висшия съвет опипваха ходове зад фасадите на учтиво разговарящи и през цялото време отново играеха Великата игра.
Мълния раздра небето и блесна сребристобяла над голямата къща на Минванаби. Седнал с малкото си преносимо писалище, с перо в ръката и с шишенцето с мастило до лакътя му, Инкомо преглеждаше подредените пред него документи, без да обръща внимание на ромона на дъжда отвън. Събитията около измяната му приличаха на спомен от тревожен кошмар. Смъртта на Десио беше несъмнена. Трима свидетели донесоха, че са го видели паднал със стрели в гърлото и гърдите, а братовчед му Джешурадо вече бил издъхнал в нозете му. Нито един приятел или слуга не се беше оказал наблизо, за да измъкне тялото на Господаря, преди магическият разлом да се затвори и завинаги да откъсне Келеуан от Мидкемия.
Инкомо притисна сухите си длани до слепоочията си и вдиша влажния въздух. Десио от Минванаби почиваше с предците си, стига, разбира се, духът на човек да можеше да прехвърли неведомата бездна между световете. Ритуалите бяха изречени на свещената поляна на Минванаби от събраните набързо жреци и бегачите се бяха пръснали с вестта. Оставаше само да се чака новият Господар да се върне от външните постове на западните острови.
Параванът зад гърба на Първия съветник се хлъзна и се отвори. Топъл влажен въздух нахлу в стаята, разлюля пергамента и пръсна капки дъжд по пода.
— Заповядах да не ме безпокоят — сопна се Инкомо.
Отвърна му сух режещ глас:
— Тогава извинявай за натрапването, Първи съветник. Но времето лети, а има много работа да се свърши.
Инкомо се сепна и се обърна. Видя срещу себе си воин на фона на белия блясък на мълния. От бойната му броня се стичаше вода и офицерското перо беше залепнало за шлема. С леки и почти безшумни стъпки мъжът влезе в кръга светлина, хвърляна от единствения горящ светилник. Смъкна шлема си. Сенки обкръжаваха очите му и мократа коса бе полепнала по врата му.
Инкомо пусна перото и се поклони в пълно покорство.