— Тасайо!
Тасайо го погледна втренчено и бавно каза:
— Ще ти простя фамилиарността този път, Първи съветник. Но никога повече.
Инкомо избута настрани писалището си и за малко да обърне мастилницата. Вдървено опря чело в пода.
— Господарю.
Бурята бушуваше. Тасайо огледа с присвити очи стаята. Не даде разрешение на Инкомо да се изправи, а погледът му обходи нарисуваните птици, изтърканата постеля и най-сетне, най-бавно от всичко, просналия се на килима старец.
— Да. Тасайо. Господарят на Минванаби.
След като най-сетне му бе позволено да стане, Инкомо промълви:
— Но как успя да…
Новият Господар го прекъсна насмешливо:
— Инкомо! Нима си мислиш, че си единственият с агенти в този дом? Братовчед ми разполагаше с моята вярност, но не и с почитанието ми. Никога не бих опозорил името Минванаби, но в моето положение само глупак щеше да остави братовчеда Десио ненаблюдаван.
Приглади мократа си коса, оправи оръжейния колан на кръста си и продължи:
— От момента, в който стъпих на онзи прокълнат остров, държах в готовност една лодка, готова за път с екипаж и провизии. В мига на смъртта на братовчед ми верните ми хора ме известиха. Отидох до Нар и наех първия кораб. Кога Висшият съвет ще избира нов Военачалник?
Впил очи във вадичките, заплашващи да намокрят постелята му, Инкомо побърза да сложи в ред мислите си.
— Вестта пристигна едва тази сутрин. Небесната светлина е свикал Висшия съвет след три дни.
С почти копринена кротост Тасайо промълви:
— Щеше ли да допуснеш да пропусна това заседание, Инкомо?
Мокрите възглавнички моментално загубиха значение.
— Господарю! — Инкомо отново опря чело в пода. — Краят на Десио беше съвсем внезапен. Най-бързите ни куриери тръгнаха след час със заповед да вземат най-бързата лодка. Покорно уверявам, че направих всичко, което бе по силите ми. Не обвинявай ограниченията на един слуга — господарите са по-умни от слугите.
— Не обичам безсмисленото ласкателство, Първи съветник, както и неубедителното смирение. Стани и помни това.
Силен гръм разтърси къщата и ехото му прокънтя над тъмното езеро. С опитността на полеви командир да пригажда гласа си към околния шум, Тасайо заяви:
— Ето моите заповеди, Първи съветник. Освободи личните слуги и конкубинки на Десио. Имам свои хора и те ще ме придружават, след като облека траурните одежди. Тази нощ ще спя в офицерските спални. Кажи на хадонрата да разчисти всичко, което е било на Десио, от покоите на Господаря. Искам стаите да са съвсем празни. Личните ми вещи ще пристигнат до разсъмване, а халатите, спалните постели и всички други лични вещи на стария Господар ще бъдат изгорени. — Очите на Тасайо се присвиха. — Кажи на старшия кучкар да среже гърлата на кучетата човекоубийци — те няма да се подчинят на друг господар. След разсъмване събери всички членове на домакинството на тренировъчното поле. Нов Господар на Минванаби управлява и всички трябва да разберат, че няма да бъде търпяна никаква неефективност.
— Както заповядаш, господарю. — Инкомо се подготви за безсънна нощ. Понечи да стане, но господарят му не беше свършил.
Лордът на Минванаби изгледа Първия си съветник със сурови немигащи очи.
— Няма да ти се налага да ме глезиш, както правеше с братовчед ми. Ще изслушвам мислите ти по всички въпроси, дори мнението ми да е противоположно. Можеш да съветваш каквото намериш за добре до момента, в който издам заповедите си. Тогава ще се подчиняваш. Утре ще прегледаме сметките и заедно ще инспектираме почетната гвардия. До обед искам да съм в официалната си баржа, на път по реката до Кентосани. Погрижи се всяка подробност, свързана с пътуването ми, да е в ред. Защото щом стигна в Свещения град, смятам да изложа казуса си.
— Какъв казус, милорд? — попита с кротка почтителност Инкомо.
Най-сетне Тасайо се усмихна и лицето му блесна като острие на меч.
— Ами, да приема поста Военачалник, очевидно. Кой може да има по-основателна претенция от мен?
Инкомо потрепери. Най-сетне, след толкова години напразно лелеяни мечти, щеше да служи на Господар, който беше умен, вещ и амбициозен.
Гръм отново разтърси пода и дъжд плисна в параваните. Изправен сред трепкащата светлина на лампата, Тасайо довърши мисълта си:
— Щом облека бялото и златното, ще залича Акома.
Инкомо отново се поклони. Когато се изправи, стаята беше празна и студеният полъх от входа бе единствената следа от посещението на господаря му. Първият съветник мълчаливо премисли желанието, което никога не беше дръзвал да изрече, но което съдбата и боговете бяха изпълнили драговолно: Тасайо вече носеше мантията на властта в Минванаби. С горчива ирония Инкомо се зачуди защо този дар го кара да се чувства толкова похабен и стар.