— Само убиец би могъл да задържи Патаки да не дойде пръв. — Огледа близките галерии. — Други трима лордове също отсъстват, както изглежда.
— Твои приятели? — Кевин положи усилие гласът му да прозвучи колкото може по-тихо.
— Не. Врагове на Минванаби — отвърна Мара.
Отвори с рязко перване малкото си декоративно ветрило и промълви нещо на Люджан, който подреди воините си около стола й и зае мястото най-близо до пътеката, където мечът му щеше да я защити пръв.
Най-ниската галерия вече започваше да се пълни. Кевин огледа великите лордове на Империята, облечени като пауни в пълно оперение. Някои седяха като царствени особи и говореха снизходително на дошлите при тях за прошение, услуги или съюз. Други стояха на групи, сменяха местата си или си шепнеха доверително, като пърхащи сред цветя пеперуди. Играта на Съвета бе не толкова открита битка за йерархия, колкото дискретен и безкраен низ от срещи, сблъсъци и социални машинации.
— Не разбирам — каза Кевин след дълго оглеждане. — Сякаш никой не се държи така, както би трябвало, ако четирима важни благородници са убити.
— Смъртта е част от Играта — отвърна Мара и Кевин най-сетне проумя. Да покажеш недискретно, че си забелязал нечие поражение, означаваше да намекнеш за безчестие, тъй като убийството само по себе си означаваше, че някой е виновен. При отсъствието на доказателство цураните допускаха само „злополуки“. Един лорд можеше да убие безнаказано и дори да си спечели възхищението на съперниците си с това, стига формалностите да са спазени.
Лорд на средна възраст закрачи наперено към Мара и тя стана, за да го поздрави с поклон. Последва учтив разговор по търговски въпроси. Кевин остана сам с мислите си. Това спокойно обсъждане на делови неща, докато предната нощ из двореца бяха вилнели убийци, го плашеше повече от всичко, което бе научил след плена си.
Из залата зашумяха гласове, когато някакъв млад мъж навлезе в по-долната галерия. Обкръжен от шестима стражи с пурпурносиви брони, той зае един от по-импозантните столове срещу централния подиум. Много глави се извърнаха натам, когато мъжът махна на съветника си, каза му нещо и той се поклони и веднага забърза нагоре по стъпалата към Мара, която разговаряше с другия благородник. Разбрал от възбудения шепот, че става нещо важно, Кевин се напрегна.
Съветникът спря пред Мара и се поклони почтително.
— Милейди Акома, господарят ми желае да ви увери, че Кеда ще зачетат всеки дълг, предявен на тяхно име.
Мара отвърна с леко кимване и съветникът си тръгна. Думите му обаче въздействаха дълбоко на мъжа, който говореше с Мара. Цялото му поведение се промени от надмощие към искрено покорство. И изведнъж други няколко по-дребни благородници си запроправяха път от галериите, обзети от горещо желание да разменят няколко думи с Господарката на Акома.
Кевин с удивление наблюдаваше как подмолните течения на цуранската политика се изместват и как Мара все повече и повече се превръща в централен обект на внимание. След като водачите на Петте велики дома бяха изгубени на чуждия свят, по-могъщите кланове предприемаха своите си междуособни борби. Това отваряше възможности за по-малките фамилии в тези кланове, както и за по-малките кланове в Съвета да преговарят, да дават обещания и да се домогват до потенциална подкрепа. Ако армиите на могъщите щяха да тръгнат едни срещу други в съперничество, по-слабите домове трябваше да се съюзят или да се присламчат под мантията на по-могъщи закрилници. Уреждаха се договори или нерешени проблеми; правеха се отстъпки; драговолно или принудено, търговски имущества сменяха собствениците си под формата на гаранции и дарове. Докато денят напредваше, Кевин осъзна, че на Мара все още не й се е наложило да напуска стола си: заинтересовани страни идваха при нея, което не оставаше незабелязано от други фракции. Инродака и Екамчи често се озъртаха към празното място на лорда на Минванаби, докато членове на клана Йонани усмихнато беседваха с намръщения Текума от Анасати.
Малко преди обед отряд войници в пурпурно и жълто влезе и придружи слаб строен младеж с хубаво тъмно лице до стола на Ксакатекас. Наследникът на мантията на Чипино зае мястото си в Съвета с цялото хладно самообладание на своя баща. Мара, която го наблюдаваше, разтвори ветрилото си и го притисна за миг до челото си. Кевин долови страданието й. Не можеше да й предложи съчувствена дума, а само да стои сковано, след като и той е болка забеляза колко много прилича момчето на Ксакатекас на покойния си баща.