— И кой е изпратил тези войници? — попита Мара.
Старецът отпи от виното, кимна, че е добро, и отвърна:
— Може да е всеки от другите шестима братовчеди, опасявам се. Омечан е голям клан, а Алмечо не посочи ясен наследник от племенниците си Оаксатукан. Деканто беше очевидният приемник…
— Но някой не е съгласен с това — довърши Мара.
Лорд Занвай опипа превръзката на главата си.
— Деканто е първият син на най-голямата сестра на Алмечо. Аксантукар е по-големият, защото е роден първи, но майка му беше по-малка сестра, тъй че това създава бъркотия. Алмечо, проклета да е черната му душа, си мислеше, че е безсмъртен. Жена и шест конкубинки, и нито един син или дъщеря.
Мара помисли, отпи глътка вино и каза:
— Добре дошъл си да останеш при нас, милорд. Или, ако предпочиташ жилището си, мога да ти дам охрана от моите воини.
Старецът наведе почтително глава.
— Милейди, задължен съм ти. Ако е възможно, ще остана. Навън е опасно. Имах петима стражи. Натъкнахме се на шест отряда… Боя се, че четирима от воините ми лежат мъртви или издъхват. Обикаляха и други въоръжени групи, но да благодаря на боговете, не обърнаха внимание на последния ми войник и на мен.
— Всички ли носеха черна броня като онези, които ви нападнаха? — попита Люджан.
— Не видях — отвърна старецът.
Раненият воин обаче беше видял повече и посъживен от виното, заговори дрезгаво:
— Не. Някои бяха като тях. Други носеха оранжевото и черното на Минванаби — лорд Тасайо трябва да е пристигнал в Кентосани тази нощ. А други бяха… тонги.
Мара едва не се задави.
— Убийци!? Тук, в Имперския дворец?
Преди време едва не бе загинала от ръцете на нает убиец тонг, пратен в дома й от Джингу.
Воинът продължи:
— Да, господарке. Бяха тонги. Черни брони и увити с плат глави, боядисани ръце, мечове на гърбовете. Плъзгаха се безшумно, погледнаха цветовете ни, за да определят фамилията ни, и продължиха. Не бяхме избраната им плячка за тази нощ.
Кевин стана, отиде при Люджан до вратата между стаите и попита тихо:
— Какви са тия тонги?
Люджан прокара палец по ръба на меча си. Не напипа никакви дефекти, но невъзмутимото му лице все пак се намръщи.
— Тонгите — отвърна намръщено — са братства, фамилии без клан или чест. Не са верни на никого и на нищо, освен на своя обаджан, Великия майстор, и на своя разбойнически кодекс на кръвта. Те са престъпници, които не зачитат никаква традиция.
— Мечът блесна на светлината на лампата, щом го завъртя. — Някои от тях, като хамоите, са превърнали нечестивия си занаят в упадъчна религия. Вярват, че душите на жертвите им са техните искрени молитви във възхвала на Туракаму. За тях убийството е свято. — Прибра меча в ножницата и макар и неохотно, добави с нотка на възхищение: — Те са ужасни врагове. Много от тях тренират от детство и убиват изключително ефективно.
— Знам кой иска да съм мъртва — каза Мара, забравила за чашата в ръката си. — Тасайо има достатъчно сила, за да ме заплаши пряко. Кой тогава дръзва да наеме тонги в двореца?
Лорд Занвай уморено сви рамене.
— Времената са безразсъдни. Съперничествата са толкова нажежени, че смъртта на един убит може да е купена от която и да е от десетина фракции, а работата на един тонг е непроследима.
— Брат може да убие брат и изобщо да не бъде обвинен във вероломство. — Мара остави чашата и стисна ръце, за да спре треперенето им. — Почти съжалявам, че този проблем не може да бъде решен в открита война. Убийството поне щеше да е по-чисто.
Горчив смях посрещна думите й.
— Мъртвият си е мъртъв — каза лорд Занвай. — А при всеки двубой на бойното поле Минванаби ще вземат наградата. Според мен тонгите по-скоро са наети от Тасайо просто защото откритата изява на силата на Минванаби може да уплаши потенциални съюзници и те да подкрепят друг претендент за бялото и златното — а според слуховете Минванаби са имали вземане-даване с тонгите в миналото. Същинският въпрос е кой праща войници без домашни цветове из двореца?
Мара се съгласи с истината в думите му. Можеше само да се предполага. Може би никога нямаше да го узнае със сигурност.
Дано всички да доживееха да видят утрото.
Следващият ден мина без проблеми, но през цялата следваща нощ из двореца отекваха викове, тропот на бягащи крака и понякога — трясък на мечове. Никой не спеше. Мара лежа дълги часове в прегръдките на Кевин, но успяваше само да дремне на пресекулки и се будеше след кървави кошмари; Войниците на Акома стояха на пост, готови да отблъснат всякаква атака срещу жилището на господарката.