Мара стисна чашата си с едва потискано раздразнение.
— Кога ще се върне императорът?
— Утре на обед, според всички сведения.
Тя въздъхна.
— Тогава нямаме никакъв избор, освен да изтърпим. Редът ще бъде възстановен, когато императорът стъпи в двореца.
Кевин повдигна вежди.
— Само присъствието му ще направи това?
Аракаси го поправи сухо:
— Не присъствието му, а петте хиляди войници, които води. — И добави: — Великите лордове са заявили твърдо правата си. Главните жреци на Двайсетте ордена пък са се събрали късно снощи и са провъзгласили, че вероломството на Мидкемия е доказателство за гнева на боговете. Цуранската традиция е нарушена, твърдят те, а Небесната светлина се е отклонил от духовните към светските грижи. Ако Ичиндар имаше подкрепата на храмовете, можеше все още да командва, но в този момент трябва да се примири и да позволи Съветът да назначи нов Военачалник.
— Значи проблемът трябва да се реши до обед — отбеляза Мара.
Причините бяха съвсем явни. Достатъчно нещастия се бяха случили, след като императорът се беше намесил в Играта. Лордовете на Висшия съвет бяха показали, че няма да бъдат изместени. Нов Военачалник щеше да поздрави Ичиндар при завръщането му в двореца.
— Тази нощ — каза тихо Аракаси — тази сграда ще се превърне в бойно поле.
Кевин се прозя и попита:
— А ще можем ли да поспим малко преди това?
— Да. Но малко — каза Мара. — Трябва да съм на съвета този следобед. Днешните срещи в голяма степен ще решат кой ще преживее нощта. А утре онези, които оцелеят, ще назначат новия Военачалник на Цурануани.
Аракаси понечи да се надигне от възглавниците, но Мара му махна да не става.
— Не — каза му твърдо. — Ще лежиш и ще си почиваш.
Началникът на шпионите само я погледна, но Мара отсече все едно й е възразил на глас:
— Не. Това е заповед. Само глупак би допуснал, че Минванаби няма да се появят. Направи достатъчно, че и отгоре, а и Кевин е прав. Все едно дали има, или няма заплаха срещу Акома, ще присъствам на този съвет. Вече сме толкова готови за атака, колкото е възможно. Дори усилията ни да се окажат недостатъчни, Аяки е защитен у дома.
Аракаси наведе увитата си в бяло глава. Сигурно бе страшно уморен, защото следващия път, когато Кевин погледна към Главния шпионин на Мара, той вече беше заспал.
Безпокойство беше обхванало голямата зала на Съвета. Мара не беше единствената управляваща благородна особа, влязла с повече от традиционно разрешената почетна гвардия — пътеките между столовете и пресечките бяха пълни с въоръжени воини, а залата приличаше повече на параден плац, отколкото на място за обсъждания. Всеки лорд държеше войниците си подръка, седнали на пода в краката му или строени покрай парапетите между стълбищата. Всеки, комуто се наложеше да мине от едно място на друго, трябваше да избира мъчителни маршрути, често пъти газейки през воините.
— Ако дори един идиот извади меч тук, стотици ще загинат още преди някой да може да попита защо — промърмори Кевин.
Мара кимна и каза тихо:
— Погледни натам.
В най-ниската галерия столът срещу подиума на Военачалника най-после беше зает. Воини в оранжево и черно запълваха пода в клинообразна формация, а между тях, облечен в бойна униформа, не много по-украсена от тази на обикновен офицер, седеше Тасайо от Минванаби. Седеше спокойно, дори отпуснато, но и отдалече личеше, че е опасен. Кевин не можеше да го оприличи на нищо друго, освен на тигър. Тасайо се обърна и погледът му се кръстоса с този на Кевин за много кратък миг, но очите му издадоха разпознаване. Лицето под широкия ръб на шлема остана безстрастно, но стъписаното признаване, преминало между двамата, не можеше да се сбърка.
Кевин задържа погледа си малко по-дълго, след което наведе глава към господарката си.
— Тигърът знае, че сме близо.
Мара стигна до стола си и седна. Привидно изглеждаше заета с оправянето на халата си.
— Тигър ли?
— Като вашите саркати, само че четирикрак, два пъти по-голям и много по-опасен. — Кевин зае мястото си зад стола й, затиснат в тясното пространство от струпалите се допълнително воини, които обикновено щяха да чакат на горната тераса.