Лордовете се спогледаха, без да кажат нищо, и Кевин продължи:
— След битка вашите воини събират мечове и броня като плячка. И значи някой се сдобива с достатъчно желязо и добър ковач и му показва едно от оръжията на предците ви… — Кимна към оръжието в ръката си. — И ковачът го дублира. Този меч не е много по-различен от използваните от планинския народ на хадатите в родната ми земя. Всеки ковач от Ябон би могъл да изкове такъв меч, а сред пленниците тук сто на сто има ковачи. Така че някой от лордовете ви…
— Минванаби — почти изсъска Мара. — Всички метали, пренесени през разлома като плячка, са собственост на империята, някои изпратени като данък на храмовете, някои в имперската съкровищница, а останалите — за поддържането на армията на Мидкемия. Но събраното се надзирава от Военачалника, а в негово отсъствие — от първия му помощник-командир. Тасайо беше на този пост пет години. Предостатъчно време за човек без скрупули да отклони незаконно ресурси към именията на братовчед си. — Тонът й стана замислен. — Или за лична употреба.
На широкото лице на Илиандо се изписа отвращение.
— Ако всеки убиец е носил такова оръжие, цената на тази атака е невероятна!
— За набег в Имперския дворец ли? — намеси се Хопара. — Бих се обзаложил, че има поне пет пъти повече такива мечове.
— Огледа зацапаните с кръв дъски на пода. — Никаква гаранция за успех и всеки е очаквал да загине. Да, логично е Тасайо да е наел тонгите.
Кевин изрита един шлем на паднал черен воин и попита:
— Тогава кой е изпратил тези?
— Който и да е бил, това бе добре дошло за нас — заяви Хопара. — Не знам дали щяхме да издържим сами срещу тонгите.
Лорд Илиандо погледна многозначително към Кевин, който още държеше металното оръжие, и заяви:
— Боговете няма да харесат това. Един роб да…
Но Люджан го прекъсна:
— Не съм видял нищо.
Лордът се обърна към Мара, ядосан от грубостта на командира й, но тя му отвърна с безизразен поглед:
— Нищо нередно не съм видяла, лорд Бонтура.
Илиандо си пое дълбоко дъх, готов да избухне, но Хопара се намеси дипломатично:
— Струва ми се, че говориш за меч, който спаси живота ти.
Господарят на Бонтура се изчерви, покашля се, прониза с поглед Кевин, после сви рамене и каза с неохота:
— И аз не видях нищо.
Тук, в жилището на Акома, след като бяха загинали войници на Акома, за да опазят живота му, да възрази на думата на Господарката и госта й означаваше да оскърби честта на Мара.
Кевин се ухили и подаде окървавения меч на Люджан, а Мара побърза да облекчи напрежението:
— Господа, редно е всеки от вас да вземе по два от тези мечове, като военна плячка. Смятам с другите да възнаградя достойни войници заради доблестната им служба.
Лордовете сведоха глави в поклон, тъй като дарът й беше безценен.
— Щедростта ти е неописуема, лейди Мара — каза Хопара.
Господарят на Бонтура кимна. А по блясъка в очите му, докато пресмяташе огромната печалба, Мара разбра, че алчността го е завладяла. Нарушението на Кевин щеше да бъде простено.
— Разчистете покоите ми — нареди Мара на Люджан.
Оцелелите воини и слугите се разбързаха. Мъртвите нападатели още веднъж бяха огледани за някакви податки кой може да ги е наел. Не намериха нищо — тонгите печелеха заплащането си с анонимност и си личаха само по татуировката със синьото цвете на хамоите и боядисаните в червено ръце, а войниците с черните брони нямаха никакви отличителни знаци.
След като се увери, че няма да се намери нищо уличаващо, Люджан накара хората си да изхвърлят телата в градината. След това нареди на воините си да барикадират отново прозорците и вратите и да се погрижат за ранените.
Един войник поднесе на Мара купа уханна вода и кърпа и докато миеше лицето и ръцете си, тя му каза:
— Съвсем добре се справяш, Джендли. Но утре ще ми трябва и истинска слугиня, ако искам да изглеждам прилично за съвета.
Лорд Хопара се засмя, изненадан, че толкова крехка жена като нея намира сили да погледне отвъд убийствения ужас на случилото се в последния час.
— Започвам да разбирам защо баща ми толкова ти се възхищаваше — започна той и внезапно замълча, когато странно усещане облада всекиго в стаята.
Последва съсък, като изригване на пара от кипящ котел, и на пода лумна зеленикава светлина. И най-твърдите воини инстинктивно се присвиха и посегнаха към мечовете си.