Атакуващите нахлуха в първата стая и Люджан и последните му оцелели бяха изтласкани назад и назад. Но все още не бяха победени. Цураните притежаваха упорит кураж и не отстъпваха току-така терен.
Кевин повали поредния воин в черно! Зад него капналият от умора лорд Ксакатекас помагаше на лорд Бонтура да се оттеглят във втората стая. По-тежкият мъж се мъчеше да вдиша и единият му крак като че ли се влачеше. Кевин усети как отчаянието стяга гърдите му. Но грозният, ужасен образ на Мара, пронизана от меч в сърцето, укрепи решимостта му да продължи. Завъртя се, надигна меча си и атакува с подновена ярост. Това спечели достатъчно време на двамата лордове да се измъкнат. Още две живи тела между Мара и смъртта, помисли Кевин с коравосърдечна практичност. Едва не се изсмя, щом си спомни окуражителните думи на Аракаси. Мечът му се надигаше и падаше, парираше и забиваше. Гневът вече се беше изчерпал: останаха само болката и умората. Рамото му се натресе в касата на врата и това едва не му струва живота — вражески меч остърга ребрата му. Той го отби и металът посече нащърбеното кожено оръжие: мечът на черния воин се пръсна в ръката му. Кевин натика стоманата във вцепененото от изненада лице, след това се олюля, отстъпи от рухналото тяло и се озова на коляно от вътрешната страна на зейналата врата.
Войник в черно замахна да посече варварина. Болка опърли Кевин, но бързото париране на Люджан отби меча. Кевин се извъртя и заби стоманата в корема на врага.
Зад тях стоеше Аракаси, стиснал меч с двете си ръце, все едно хлапе ще застрашава някого с кривак.
— Добре ли си?
— Адски боли, но ще живея — изпъшка Кевин. На фона на перленосивата светлина, процеждаща се през вратите, видя черни воини, струпани за атака в коридора. Сдържа поредния си безумен смях. — Казах, че ще живея, така ли?
Зад тях пак затрещяха мечове. Врагове отново бяха пробили през стената между жилището на Мара и съседния апартамент.
— Пазете тази врата! — викна Кевин и затича към Мара. Двама войници бранеха Господарката от шестима воини в черно.
— Кучи синове! — изрева Кевин и се хвърли към най-задните. Блъсна ги с такава сила, че те изпопадаха. Кевин засече като побеснял. Удари веднъж, втори път, трети. Изправи се, изпънал напред меча. Трима врагове бяха оцелели. Посече най-близкия.
Докато двамата войници Акома връхлитаха да убият последните двама, Мара извика:
— Кевин! Зад теб!
Той се завъртя мълниеносно и засече с периферното си зрение, че поваленият вади нож. Но нямаше време за него, защото над главата му изсвистя меч. Кевин се хвърли надясно, спъна се в един от труповете и падна върху него. Мечът на нападателя го перна по лявата ръка над лакътя. Кевин изрева, замахна и мечът му порази противника точно над слабините. Плисна кръв. Един от войниците на Акома скочи до него и изрита издъхващия мъж. Врагът се свлече на гръб, замята се в тесния коридор и препречи пътя на друг черен воин зад него.
— Богове! Има още! — викна Кевин.
Докато се изправяше, прокънтя някакъв ужасен звук. Тръби, осъзна той замаян. Гърбът му беше пламнал, лявата му ръка висеше безпомощно. Все пак се задържа прав и се затътри след войника на Акома към външната врата. Зад него остана един, последен воин, вдигнал меча си в защита пред Мара. Кевин успя да й хвърли крива усмивка за сбогом, преди да залитне в коридора.
Идваше краят им. Люджан, Аракаси, Хопара, Бонтура — никого нямаше, макар от втората спалня да се чуваше шум от борба. Бяха твърде малко, за да оцелеят.
Когато стигна до вратата, видя двама войници в черна броня да бягат от дупката в стената към градината. Припряността им му се стори смешна, но вместо смях от очите му бликнаха сълзи. Тръбите изреваха отново, още по-силно.
А след това настъпи тишина, чуваше се само стонът на ранен войник и отнякъде — измъченото хриптене на лорд Бонтура. От една врата залитна Люджан, шлема му го нямаше, по лицето му се стичаше кръв. Ухили се глупаво на Кевин, олюля се уморено и спря.