— Прекалено си суров към себе си, Аракаси. — По лицето на Мара пробяга сянка и тя изнервено се приближи до прозореца. Дърветата навън сипеха цветове по улиците. Слуги тикаха колички със зеленчуци и куриери притичваха с пъргави стъпки. Денят изглеждаше светъл и обикновен, като събуждане след кошмар. — Кой от нас можеше да предвиди убийствата? — добави тя. — Твоята работа спаси живота на петима лордове, и моя също. Бих казала, че никой не направи повече, а резултатът спечели на Акома огромен престиж.
Аракаси наведе глава.
— Господарката е великодушна.
— Благодарна съм — поправи го Мара. — Хайде. Да си ходим у дома.
По-късно същия следобед гарнизонът на Акома напусна в спретнат строй, с носилката на Мара, товарните сандъци и фургон, каращ ранените. На кейовете чакаха лодки, за да превозят господарката и свитата й надолу по реката. Седнала на възглавничките под копринения балдахин, с Кевин до нея, Мара се загледа в ежедневната пазарна суетня по крайбрежната улица.
— Толкова е спокойно. Човек би могъл да си помисли, че нищо неприятно не се е случило в последната седмица.
Кевин също гледаше пристанищните работници, рибари и слуги, по някой просяк тук-там и вездесъщите улични хлапета.
— Простолюдието никога не се забърква в делата на властниците — освен ако няма нещастието да се окаже на пътя им. Тогава обикновените хора умират. Иначе животът си продължава, всеки ден в труд и усилие, като следващия.
Притеснена от горчивината в тона му, Мара го изгледа замислено. Ветрецът разрошваше червената му коса и брадата, с която така и не бе успяла да свикне съвсем. Беше се подпрял на перилото, със сковани рамене заради зарастващите рани от битката. В очите му се таеше тъга, сякаш виждаше скръб в слънчевата светлина. Искаше й се да го попита за какво мисли.
Лодкарят отвърза въжетата. Весларите подхванаха монотонния си напев и баржата се отлепи от кея на Кентосани и пое по течението на Гагаджин към морето. Следобедните ветрове развяха многоцветните флагове над балдахина и Мара усети как сърцето й се извиси. Тасайо беше победен и тя се връщаше у дома.
— Ела — каза на Кевин. — Да седнем под балдахина.
Лодките подминаха долната граница на Свещения град и зеленината на земеделските земи се показа по бреговете. Миризмата на тръстика се смеси е щедрия аромат на пролетна пръст и острото ухание на дървета нганги. Кулите на храмовете се смалиха и Мара задряма доволно, отпуснала глава на бедрото на Кевин.
Вик от брега я събуди:
— Акома!
На брега бяха вдигнати десетки палатки, цял военен лагер. На висок пилон вятърът развяваше зелено знаме със знака с птицата шатра. По знак на Мара кормчията промени курса към брега и докато стигнат до плитчините, хиляда войници на Акома вече чакаха да поздравят господарката си. Мара се удиви на броя им. Само преди няколко години, когато бе приела мантията на Управляваща господарка, бяха останали едва трийсет и седем души в зеленото на Акома…
Трима Ударни водачи посрещнаха носилката й и се поклониха, докато Кевин й помагаше да стъпи на твърдата земя.
— Добре дошла, лейди Мара!
Войниците извикаха в един глас от възторг, че виждат отново господарката си. Тримата офицери я придружиха през редиците им до командната шатра.
Там чакаше Кейоке, подпрян на патерицата си. Поклони се официално и каза:
— Лейди, сърцата ни са изпълнени с радост, че те виждаме.
Мара едва надви напиращите сълзи и отвърна:
— И моето сърце пее от радост, че те виждам, приятелю.
Кейоке се поклони и се отдръпна настрани, за да може тя да влезе и да се настани удобно на възглавниците, струпани върху дебелите килими. Кевин се смъкна на колене до нея и заразтрива леко гърба й със здравата си ръка.
Все още на поста си при входа, Кейоке видя спокойствието, заливащо лицето на господарката му. И както беше правил и в миналото за лорд Сезу, се обърна към външния свят, където Люджан се приближи с Аракаси, Ударен водач Кенджи и неколцината оцелели от нощта на кървавите мечове. Усмивка изви устните на стария воин и той вдигна ръка и ги спря.
— Командире — каза бившият командир, — ако ми позволиш дързостта. Има моменти, когато е най-добре да оставим проблемите да изчакат. Елате при господарката сутринта.
Люджан се поклони на опитния Кейоке и поведе хората си да пийнат по халба бира.
От прохладната шатра Кевин погледна питащо стария мъж, а той му кимна одобрително, след което дръпна връзките на платнищата на входа и ги остави да се спуснат. Извърна се към слънчевата светлина. Набръчканото му лице беше безизразно, но очите му таяха гордост за любимия на жената, която смяташе за дъщеря на своето сърце.