Пратеникът на Аракаси ясно бе дал да се разбере какво дължи домът Акома на храбростта на Кевин с меча. Кейоке примига бързо, щом помисли за отрязания си крак. Богове, колко омекваше на стари години. Никога не беше си и помислял, че ще дойде ден, когато ще е благодарен за нахалството на някакъв си червенокос варварски роб.
Вечерни сенки забулваха голямата зала на Минванаби в часа, когато лорд Тасайо се завърна. Облечен още в бронята, която носеше по пътя нагоре по реката, и с официалното копринено офицерско наметало, той прекрачи през широкия главен вход. Залата беше пълна. Всички членове на домакинството стояха подредени да го посрещнат, а зад тях — всеки втори братовчед и васал, който бе служил през годините на война и конфликт. Тасайо закрачи между стихналите им редици все едно беше съвсем сам. Едва когато стигна до подиума спря, обърна се и призна присъствието им.
Инкомо пристъпи напред да го поздрави.
— Сърцата на Минванаби са изпълнени с радост от завръщането на нашия господар.
Тасайо отвърна с рязко кимване. Връчи бойния си шлем на един слуга, който го пое и припряно се оттегли. Лордът на Минванаби, който никога не хабеше думи и време, изгледа равнодушно съветника си и попита:
— Готови ли са жреците?
Инкомо се поклони.
— Да, милорд.
Нови възглавници в жълто и оранжево красяха високия подиум, с постелка, съшита от кожи на саркат, и масичка, изработена от изкусно гравирани кости на харулт. Тасайо като че ли погледна новото обзавеждане съвсем бегло, но нито един детайл не му убягна. Доволен, че не е останало нищо от управлението на Десио, той седна и положи на коленете си оголеното стоманено лезвие на потомствения меч на Минванаби.
Последва пауза, през която Инкомо със закъснение осъзна, че от него се очаква да действа без повече знаци от господаря. Докато Десио бе настоявал за власт дори над най-нищожното действие, Тасайо очакваше да му служат. Първият съветник на Минванаби даде знак церемонията да започне.
Към подиума пристъпиха двама жреци, единият с червената боя и смъртната маска на Туракаму, а другият облечен в белия халат с цели ръкави на Джуран Справедливия. Всеки от двамата изпя монотонно благословията на своя бог. Не последваха жертвени дарове, нито някаква величествена церемония като тези, които бе провеждал Десио. Жрецът на Джуран запали свещ, в знак за постоянство, и я остави да гори в стойка, изплетена от тръстики, символизиращи крехкостта на смъртния пред неговия бог. Жрецът на Бога на смъртта не изпълни танц, нито надуваше свирки. Нито помоли своето божество да покаже благосклонност. Вместо това се изкачи по стъпалата на подиума и напомни хладно, че едно обещание за свещена жертва остава неизпълнено.
— Клетва, дадена над кръвта на дома Минванаби — напомни жрецът. — Фамилията Акома трябва да умре в името на Туракаму, с живота на хората на Минванаби като гаранция. Който приеме мантията на лорда, трябва да изпълни това задължение.
Тасайо отвърна:
— Признавам нашия дълг към Червения бог. Ръката ми на този меч го потвърждава.
Жрецът направи знак във въздуха.
— Туракаму гледа с благосклонна усмивка на твоето начинание… но ще подпечата твоята смърт и тази на наследниците ти, ако се провалиш. — Кости изпукаха и изпращяха, щом жрецът се завъртя и напусна подиума, а течението от преминаването му изгаси свещта на Справедливия бог.
Новият лорд на Минванаби седеше мълчаливо, безизразно, докато първият по старшинство, а след това вторият член на фамилията пристъпи напред, за да му се поклони и да му се обрече във вярност. Когато и последният васал потвърди верността си, Тасайо стана и извика на Ударния водач на пост до страничната врата:
— Повикай конкубинките ми.
Влязоха две жени, облечени пищно. Едната беше висока, стройна и русокоса, с леко дръпнати нефритенозелени очи, деликатно уголемени от грима. Другата, загърната в ефирна алена роба, имаше тъмна кожа и закръглена фигура. Макар и от различен тип, и двете притежаваха красота, която задържаше мъжките очи, и пристъпваха напред със ситни стъпки като момичетата, обучавани от детство да доставят наслада. И двете се поклониха изящно пред подиума, показвайки щедро стройни крака под късите роби и пищна гръд под широките ризи. Макар такива жени да се избираха между най-красивите в империята, санът и на двете не надвишаваше този на най-низшия слуга. Всички събрани в залата затихнаха от любопитство да видят какво ще поиска господарят от двете си куртизанки.