Накоя обаче се справи хладнокръвно с темата.
— Стара съм вече, дъще на сърцето ми. Усещам студ в костите си в топли дни и задълженията ми започват да тегнат на слабата плът. Не позволявай смъртта ми да дойде без увереност, че имаш сигурно напътствие до себе си.
— Червеният бог няма да бърза да те вземе — подхвърли ухилено Кевин. — Много си зла все още.
— Не богохулствай — сопна се Накоя, но сбръчканите й устни се кривнаха и тя скри усмивката си с кашлица. Колкото и да се мъчеше да не харесва варварина, все пак беше достатъчно чаровен, за да му се прости много. А верността му към Мара бе неоспорима.
— Кейоке може да… — почна Мара, но коравият ветеран я прекъсна с нежност, каквато войниците му така и не познаваха:
— Стар съм почти колкото Накоя, Мара. — Изрече името й с обич и уважение. — Служих с радост на баща ти и дадох на Акома и меча си, и крака си. Акома даде на живота ми много повече от всичко, на което се надявах като млад. Но няма да позволя да проявиш слабост. — Гласът му стана по-твърд. — Отказвам да приема мантията на Накоя. Трябва да имаш до себе си силен ум и млада кръв, за да те съветва през годините, след като ние си отидем.
Мара мълчеше. Кевин си пое дъх, готов да се намеси, но Кейоке го докосна мълчаливо, за да не се обажда, и продължи:
— Когато един командир обучава младите си офицери, глупак е, ако ги глези или прояви мекушавост. Господарке — замоли я Кейоке, — нуждата от добри съвети изисква нещо повече от сляпо подчинение: изисква разбиране какво е необходимо за доброто на дома, както и волята да се играе Великата игра. Аз нямах време за деца. Би ли лишила мен или Накоя от възможността да обучим нашия приемник? Той би се превърнал в радост, която да обогати последните ми години също като сина, когото така и нямах.
— Или дъщерята? — подхвърли закачливо Мара, макар че гласът й трепереше.
Ъгълчето на устата на Кейоке леко се кривна нагоре, най-близкото до усмивка при него.
— Аз вече си имам дъщеря, господарке. Теб.
Мара го изгледа мълчаливо, а след това и Накоя. Очите на старицата бяха блеснали не само от треската. Гледаше Кейоке все едно между двамата имаше някакъв заговор. Объркването на Мара преля в подозрение, че въпросът е обсъждан задълбочено без нея.
— Вече имаш някого наум, старче, нали?
— Има един — призна Кейоке. — Воин, който е бърз с меча, но чиято изява в строя е незадоволителна, защото мисли твърде много.
— Смущава офицерите си и не може да си сдържа езика — заключи Кевин. — Познавам ли го?
Кейоке го пренебрегна, впил поглед в Мара.
— Служи ти добре, макар че повечето му задължения са по външните владения. Братовчед му…
— Сарик — прекъсна го заинтригувана Мара, въпреки нещастието си. — Братовчедът на Люджан? Онзи с бързия език, когото отпрати далече, защото двамата заедно… — Спря и се усмихна. — Сарик ли е?
Кейоке се покашля.
— Има много находчив ум.
— Много повече от това, милейди — добави с хриплив глас Накоя. — Той е дяволски умен. Никога не забравя лице или изречена в негово присъствие дума. В някои отношения ми напомня едновременно за Люджан и Аракаси.
Макар да беше срещала Сарик за много кратко, Мара го помнеше добре. Имаше чар, непоклатимо самообладание и дарба да задава смущаващи въпроси. И двете бяха ценни черти у един бъдещ съветник. Помисли си с обич за Люджан и за гъвкавостта, с която приемаше нововъведения, и каза:
— Вие двамата, изглежда, сте направили проучването без мен. Осланям се на мъдростта ви.
Вдигна ръка, за да прекрати обсъждането на темата, и добави:
— Повикайте Сарик и започнете обучението му, както намерите за добре. — Понечи да стане и чак сега си спомни за пергамента в ръцете си. — Трябва да нахвърля писмото до Джиро. — Погледна умолително Кевин. — Ще помогнеш ли?
Мидкемиецът завъртя очи.
— По-скоро бих си играл с релли — призна той, но тръгна след господарката си. Кейоке се задържа за миг да пожелае на Накоя бързо оздравяване, а тя отвърна на вежливостта му с проклятия.
Чумака, Първият съветник на лорд Джиро, довърши четенето. Пръстените от лъскава раковина блеснаха на късите пръсти, докато навиваше ръкописа. Изгледа господаря си с безстрастни очи.
Седнал удобно в голямата зала на Анасати, Джиро беше зареял поглед в празното. Дланите му барабаняха по паркета до възглавницата му. По стените висяха избелели бойни знамена — трофеи от унищожени врагове. Погледът на младия лорд като че ли се съсредоточи върху тях.