— Какво е мнението ти? — попита той привидно незаинтересовано.
— Колкото и да е странно, милорд, преценявам, че посланието е искрено. — Чумака положи усилие да бъде кратък и ясен. — Баща ти и лейди Мара, макар и да не хранеха приятелски чувства, бяха стигнали до взаимно уважение.
— Баща ми имаше щастливата способност да вижда нещата по начин, който го устройва. Намираше Мара за умна и това спечели възхищението му — повече от всеки друг би трябвало да знаеш това, Чумака. Същите качества ти осигуриха позицията ти.
Чумака се поклони, въпреки че тонът на господаря не намекваше за комплимент.
Джиро опипа извезания си пояс и каза замислено:
— Мара се стреми да ни обезоръжи. Чудя се защо?
Чумака внимателно прецени интонацията на господаря си.
— Ако човек погледне обективно на проблема, милорд, би могъл да разсъди така: Мара чувства, че няма реална причина за конфликт между Анасати и Акома. Намеква, че би могло да има основание за взаимноизгодни договаряния.
Въпреки цялата си сдържаност Джиро настръхна.
— Няма реална причина ли? — Лицето му се напрегна, за да скрие неблагоразумния изблик на гняв. — Смъртта на брат ми не е ли причина?
Чумака остави свитъка на близката масичка. Чувстваше се така все едно стъпва по копринено въже. В залата беше задушно и горещо и не можеше да спре да се поти. Смъртта на Бунтокапи беше извинение и той го знаеше много добре. Като момчета двамата братя бяха в непрекъснат раздор. Бунто често биеше и тормозеше по-слабия Джиро. Това, че Мара беше пренебрегнала Джиро и бе избрала Бунто за свой съпруг, не беше забравено нито за ден, въпреки че изборът на Господарката беше предопределен от слабости, а не от качества. Беше взела глупака, за да може да го използва по-добре от по-добрия. Но разликата нямаше никаква значение от гледна точка на детинското съперничество. Бунто първи беше станал Управляващ господар, нищо, че цената се бе оказала отровна и че в крайна сметка Джиро бе наследил мантията на Анасати. Раната гноясваше, защото младият; мъж хранеше момчешко негодувание. Макар да седеше на мястото на баща си, Джиро не можеше да се отърси от недоволството на детето, което винаги се оказваше второ: зад наследника Халеско и дори зад тромавия Бунто.
Чумака беше достатъчно благоразумен, за да спори. За разлика от баща си, младият господар се интересуваше повече от това да е прав, отколкото от тънкостите на Великата игра. Ето защо Първият съветник заподбира фразите си грижливо, както изкусен готвач подбира подправките.
— Разбира се, милорд, раната все още причинява болка. Прости ми за нечувствителността, но имах предвид по-скоро законови различия, отколкото кръвни връзки. Твоят брат се отказа от принадлежността си към дома Анасати, когато прие мантията на Акома. Строго казано, на дома Анасати не е нанесена никаква щета — от машинациите на Мара умря лорд на Акома. Проявих небрежност, че не отдадох дължимото на скръбта ти от загубата на брат.
Джиро преглътна разочаровано от това, че хитроумният Първи съветник го бе надиграл. Понякога беше твърде находчив. Ценните му качества в това отношение не го правеха по-приятен обаче. В пристъп на раздразнение Джиро отвърна:
— Твърде хитър си, по свой начин, Чумака. Но държа да играеш Играта колкото за свое забавление, толкова и за славата на дома Анасати.
Това захапа твърде близо до кокала, за да се хареса на Чумака, дори забележката да не граничеше с открито обвинение в нелоялност.
— Във всяко отношение се стремя да допринеса за триумфа на Анасати, господарю. — Побърза да смени темата и попита: — Да пратя ли отговор на Мара?
Джиро махна небрежно в съгласие.
— Да. Напиши нещо… подходящо. Но дай ясно да се разбере, че по-скоро бих я изнасилил, докато войниците ми палят къщата й, и бих я пратил… не, това не го пиши. — Джиро се плесна по бедрото, отвратен от условностите на политиката, след като щеше да предпочете да изрази чувствата си по въпроса откровено.
Сети се нещо и по устните му пробяга усмивка.
— Значи така. Благодари на Мара за съболезнованията й. След това й дай да разбере, че от почит към баща ми ще продължа да зачитам неговия ангажимент. Няма да търся конфликт с Акома, докато племенникът ми е жив. — И след горчива пауза добави: — Но също така й дай да разбере, че за разлика от баща ми, аз само ще изпитам съжаление, ако Аяки умре. Ако племенникът ми бъде заплашен, воините на Анасати няма да тръгнат да го спасяват.