От другата страна на полето доехтя вик и Патрик преви отново гръб.
— Надзирателят очаква от нас работа, момче. — Запълзя напред на колене и сграбчи нов стрък. — Знаеш ли, още се чудя, че растенията тук не изглеждат както трябва.
Кевин изтръгна голям стрък маташа и го огледа.
— Нищо подобно няма у нас. — Широките листа се разгъваха от жилави стръкове, обагрени в оранжево по ръбовете и прошарени със смътни синкави жилки.
Патрик посочи с палец към пасището.
— Но тази трева… също като нашата в Мидкемия — е, почти. Тимотейка, райграс, люцерна, макар че дребосъците имат странни имена за тях. — Погледна Кевин с присвитите си очи. — Не е ли странно? Чудил ли си се как нещата може да са толкова сходни и в същото време толкова различни?
Кевин погледна навъсено срязаното на дланта си.
— Главата ме заболява понякога. Тези хора…
— Да, голяма загадка са — прекъснато Патрик. — Понякога са жестоки, а друг път — нежни като бебенца. Душите им са сложни като на таласъм.
Кевин избърса кръвта в панталоните си и хвана нов стрък.
— Ще си нарежеш ръцете. Не си свикнал с тази работа — сгълча го Патрик. След това сниши глас и добави: — Протакаме го вече година, откакто се върна, Кевин. Някои от момчетата смятат, че е по-добре да те оставим.
Кевин въздъхна.
— Още ли мислите за бягство?
Патрик го изгледа твърдо.
— Аз съм войник, момче. Не съм сигурен дали предпочитам да умра, вместо да скубя бурени, но знам, че бих предпочел да се бия.
Кевин дръпна ядосан връзките на яката си.
— С кого да се биеш?
— С който ни подгони. — Патрик отскубна нов плевел. — С всеки, който се опита да ни спре.
Кевин смъкна ризата си. Жаркото слънце опари гърба му.
— Говорил съм с някои от хората, които са били сиви воини, преди да се закълнат в служба на Мара. Животът в планините е тежък и храна се намира трудно.
Патрик се почеса по брадат.
— Е, ще призная, че яденето стана по-добро, откакто им поговори, но все пак не е пир.
Кевин се ухили.
— Че ти кога си бил на пир, мошенико? Най-хубавата храна, която изобщо си ял, е в някоя пивница в Ябон.
Напомнянето за миналото не предизвика усмивка, нито дори сопнат отговор или заяждане. Патрик уви нов жилав стрък около юмрука си, дръпна и хвърли настрана отскубнатото растение. Листата като че ли повяхваха под цуранското слънце само за минути, за разлика от мъжете, които се топяха с години в копнеж за родния дом и свободата, които бяха изгубили.
Кевин погледна към далечните планини, меко синкави на фона на чуждата зеленина на небето, и въздъхна.
— Някои странни събития се случиха в Кентосани миналата година.
— Тук винаги става нещо странно.
Кевин сложи ръка на рамото на приятеля си.
— Не, имам предвид нещо… Не знам как да го обясня. Някакво предчувствие. Когато избухна цялото онова бедствие на Имперските игри…
— Ако имаш предвид магьосника, който освободи онези роби, това с нищо не променя съдбата ни. — Патрик се премести напред към следващото парче земя.
— Не това е въпросът — възрази Кевин. — Роби бяха освободени в култура, в която понятието за освобождаване е непознато. Според вестите по реката сега те просто живеят в Свещения град, работят тежка работа, но ги смятат за свободни хора.
Ръцете на Патрик се задържаха на стръка на плевела.
— Ако човек може да се измъкне оттук и стигне до Гагаджин…
— Не — прекъсна го Кевин по-рязко, отколкото възнамеряваше. — Не това ми е мисълта. Не искам да живея като беглец. Идеята ми по-скоро е, че каквото е направено веднъж, може да се повтори.
— Разрешено ли ти е да носиш меч? — попита го Патрик горчиво. — Не. Точно това имам предвид. Не искаш да го разбереш. Спасяваш господарката, браво. А когато кризата свърши, пак си роб.
Докоснат по забралата рана, Кевин изкара яда си на плевела, поряза се отново и изруга.
— Откажи се — каза сърдито Патрик. — Дребосъците са корави като растенията си, стане ли дума за отстъпване. Покажи им промяна и ще изберат самоубийство.
Кевин се изправи.
— Но Великите са извън закона. Военачалникът, дори императорът, не могат да оспорят волята им. Може би сега, след като един магьосник освободи роби, един господар може да тръгне против традицията и да направи същото. Но все едно, ако сам си изпросиш да те обесят като беглец, си мъртъв. Това за мен не е свобода.