Осъзна, че трябва по някакъв начин да отговори на молбата му, ако не иска емоционалната сдържаност на срещата им да прелее в страст.
— Имаше много счупени клетки на птици — каза тя с принудено усилие да придаде лекота на думите си. — Лорд Хопара присъедини силите си към моите и нападателите, които нахлуха в апартамента му, не намериха жертви, които да избият. Изляха гнева си върху птиците ли на Исашани и мебелите. На другия ден слугите си счупиха краката да ги ловят.
Разочарован, че са го отклонили от личната страна на проблема, Хокану присви вежди. Очите му бяха леко дръпнати и това придаваше на изражението му измъчен вид.
— Лейди Мара — промълви той тихо и интонацията му беше като хладен полъх в горещината. — Възможно е да съм твърде дързък, но обстоятелствата в империята наложиха промени, които никой от нас не можеше и да предвиди допреди няколко месеца.
Мара остави виното си и сплете пръсти, за да скрие треперенето на ръцете си. Знаеше, о, как знаеше накъде води той, и чувствата, които се бореха в нея, се бяха оплели в ужасен, неразрешим възел. Попита глухо:
— Какво имаш предвид?
Хокану разгада смущението й толкова ясно, колкото ако беше извикала. Наведе се напред, за да придаде на думите си повече тежест.
— Брат ми е изгубен от другата страна на разлома и един ден аз ще трябва да приема управлението от баща ни.
Мара кимна, развълнувана от скръбта му от внезапната загуба на Касуми. Момчетата бяха отраснали като братя и болката на Хокану беше дълбока.
— Когато те срещнах първия път… — Устните му се извиха в горчива усмивка. — Ще призная, че изпитах съжаление, когато те видях първия път.
Стъписана и без да може да сдържи внезапния си смях, Мара отвърна:
— Странен начин да правиш комплименти, Хокану.
Усмивката му се разшири и очите му светнаха, в споделено задоволство, щом видя избилата на лицето й червенина.
— Ще се опитам да го кажа иначе, мила лейди. Съжалението ми беше особено пламенно, защото поводът за него беше сватбата ти.
Изражението на Мара се промени в горчиво-сладък размисъл.
— Много съжаление имаше в онзи брак, Хокану. — И възбудата я споходи отново, с неизказаното осъзнаване, че той знае, без да й се налага да обяснява.
— Мара — промълви той нежно като милувка. — И двамата имаме дълг към нашите предци. Аз отраснах със знанието, че съдбата ми е да подобря отношенията на фамилията ми чрез брак. Винаги съм очаквал, че баща ми ще ме свърже с дъщерята на един или друг лорд. Но сега…
Мара довърши мисълта му.
— Сега си наследник на управлението на почетен дом.
Облекчението на Хокану бе осезаемо.
— И са в действие други съображения.
Мара изпита прилив на надежда, смесена с болезнено разочарование от това, че може би в края на краищата го беше изтълкувала погрешно. Той наистина държеше на нея и знаеше как й въздейства присъствието му, и добронамерено, предпазливо се опитваше да оттегли вниманието си, без да нарани чувствата й.
— Зная, че политическите съображения биха могли да осуетят интересите на сърцето ти — отвърна му в опит да облекчи затруднението му.
— Мара, преди, когато се отбих да те видя, питаех надеждата, че би могла да се обърнеш към баща ми, да го помолиш да ме даде за твой съпруг. — Колебливостта му се разсея като облаци пред слънчева светлина и очите му заблестяха лукаво. — Ролите на Управляваща господарка и втори син ми налагаха това мълчание. Сега, като наследник, мога да предложа различно уреждане.
Усмивката на Мара повехна. Нямаше да й каже учтиво, че не може повече да я посещава! Вместо това отиваше към предложение. В паника, хваната на най-уязвимото място и хвърлена в най-трънливия проблем как да реши бъдещето си с Кевин, тя се помъчи да възвърне самообладанието си.
— Какво имаш предвид?
Хокану се поколеба, нещо много неприсъщо за него. Долови смущението й и беше озадачен за причината. Това налагаше промяна в начина на изразяване и ръката му инстинктивно се вкопчи в ръба на масата, сякаш очакваше удар.