— Какви например? — попита Кевин с внезапна сериозна загриженост.
Мара осъзна, че шегите му всъщност прикриват глождеща несигурност, и лицето й помръкна.
— Например да унищожа Тасайо от Минванаби.
Масата беше празнична. Хартиени фенери мятаха стрели светлина през прорезите си и обагряха виното в щедър рубин. Блюдата и приборите бяха възможно най-изящните, но нито Мара, нито гостът й бързаха да довършат последните сладкиши. Хокану седеше отпуснат на възглавничките си, но външното му спокойствие беше престорено.
— Разбирам, естествено.
Тонът му беше кротък и в него нямаше нито изненада, нито негодувание. Но Мара вече го познаваше достатъчно добре, за да забележи мига, който му бе трябвал, за да се овладее след отказа й — по политически съображения — на неофициалното му предложение за брак. Не беше отчаян, най-малкото не и с онази гневна горчивина, която бе проявил Джиро, когато бе избрала брат му, нито като изритано куче, каквото огорчение показваше Кевин в мрачните си настроения, но изпитваше искрена болка от това, че е отхвърлен.
Сърцето я заболя от тъгата му.
— Да — добави тя с по-малко равнодушие, отколкото възнамеряваше. — Трябва да разбереш сърцето ми.
Хокану сведе очи към ръцете си — спокойни, отпуснати, нетрепващи около чашата вино. Мара импулсивно съжали, че не може да се пресегне над масата и да вземе дългите му изящни пръсти в своите. Но това щеше да е неловко, ако не и неуместно… Не се съгласяваше да стане негова съпруга. И все пак не можеше изцяло да скрие съжалението си.
— Аз… възхищавам ти се повече, отколкото предполагаш. Ти си всичко, което бих искала у един баща на децата ми. Но и двамата управляваме. Домът ни ще е като въоръжен лагер… Къде бихме живели? В това имение, обкръжени от войници, които не са ти верни? В бащиното ти имение, с войници, които не са верни на мен? Можем ли да поискаме от хора, заклели се на нашето фамилно натами, да се подчинят на тези от друг дом, Хокану?
Произнасянето на името му така, както само тя можеше да го изрече, предизвика горчиво-сладка усмивка, а думите й причиниха изненадано повдигане на веждите.
— Мара, надявах се, че ще дойдеш да живееш с мен в бащиното ми имение и че ще назначим някой, когото ти избереш, за регент на Аяки, докато момчето стигне пълнолетието си. — Хокану направи пренебрежителен жест, насочен изцяло към него самия. — Прости ми за неразумната самонадеяност. Трябваше да предвидя, че точно ти от всички жени няма да реагираш по осветения от времето обичаен начин. — На лицето му се изписа самоирония. — Възхищавам се на свободния ти дух. Да направя от теб обикновена съпруга ще е все едно да затворя в клетка птица ли, сега го разбирам.
Беше красив, особено с играещите по лицето му светлини на фенера, от които очите му бяха дълбоки като горски езера, посветени на боговете. Мара вдиша дълбоко, за да се овладее.
— Прекрасна надежда, Хокану. — Преди да осъзнае, че се поддава на чувството си, Мара се пресегна над масата и докосна ръката му. Кожата му беше много топла, вените му се бяха издули. — И можеше да се сбъдне, ако Тасайо от Минванаби не висеше като меч над шията ми. Ако ти и фамилията ти не бяхте в сърцевината на плана на императора да наложи мир над Висшия съвет. Ако…
Другата му ръка нежно затисна нейната. Изражението му се промени, не към гняв или болка, а по-скоро към дълбок интерес.
— Продължавай…
— Ако живеехме в мир… — Тя се поколеба, несигурна как точно да изрази идея, вдъхновена главно от Кевин. — В мир, в който законът управлява на дело, както и на думи, в който политиката не допуска убийство… — Замълча и осъзна, че неговото мълчание е отражение на нейното; че ръката му върху нейната се е стегнала със споделено негодувание срещу вродените пороци в културата им, които тя самата с неохота бе започнала да осъзнава. Тази толкова лесно постигната хармония я притесни и за да се отдалечи от нея, Мара Се съсредоточи само върху думите. — Ако живеехме във време, когато знаем, че децата ни могат да отраснат, без да ги дебнат ножове зад всяка врата, тогава, Хокану от Шинцаваи, за мен щеше да е дълбока чест да стана твоя съпруга. Няма друг мъж в империята, когото бих предпочела да имам за баща на следващото ми дете. — Извърна очи от него от страх присъствието му да не я изкуси към още по-големи нарушения на протокола. — Но докато светът е такъв, какъвто е, един съюз между нас само ще донесе риск и на двата ни дома.