Хокану мълчеше. Погали ръката й, преди да я пусне, и не каза нищо, докато тя отново не го погледна право в очите.
— Ти си твърде мъдра за годините си, лейди Мара. Не мога да се престоря, че не съм разочарован. Мога само да се възхитя на твърдостта ти. — Сведе глава в поклон. — Рядката ти душевна сила те прави още по-желана.
Очите на Мара се навлажниха.
— Хокану, някоя дъщеря на друг дом ще бъде щастлива съпруга.
Хокану се поклони на комплимента.
— Такава дъщеря ще трябва да има изключителен късмет, за да може да измести чувствата ми към теб. Преди да си тръгна, бих ли могъл поне да знам, че гледаш с благоразположение на едно приятелство с Шинцаваи?
— Разбира се — отвърна тя, замаяна от облекчение, че не се беше ядосал и че не бе приел отхвърлянето на предложението си като обида. Страхувала се беше повече, отколкото съзнаваше, че отказът й би могъл да го обърне срещу нея. — Бих го ценила като привилегия.
— Смятай го за дар — каза Хокану. — Дар, който заслужаваш. — Отпи последната глътка от виното си и с изискана любезност започна да се сбогува.
Мара го изпревари, най-вече за да отложи неприятния момент на раздялата.
— Ако позволиш, бих помолила за една услуга.
Тъмните му очи се взряха в нея искрено, без подозрение, че би могла да използва слабостта му в своя изгода, а в напрегнато желание да отгатне мотивите й. Мара разчете погледа му и разбра дълбоко в сърцето си колко си приличат: и двамата притежаваха инстинкт за Великата игра и волята да залагат смело.
— Каква услуга, лейди Мара? — попита Хокану.
Тя се постара да го каже небрежно, защото темата беше наистина неудобна.
— Разбрах, че един от Великите често посещава вашия дом.
Хокану кимна, лицето му стана безизразно.
— Самата истина.
— Много бих искала да проведа неофициален разговор с такава особа. Ако би могъл да ми уредиш среща, ще се смятам за твоя длъжница.
Очите на Хокану леко се присвиха, но той не прояви любопитство за мотивите й.
— Ще видя какво мога да направя.
Изправи се и я удостои с официален поклон, наред с обичайните любезни фрази. Мара също стана, натъжена, че атмосферата на интимност бе нарушена. Чарът му вече бе само на повърхността и колкото и да се опитваше, не можеше да го разгадае по-надълбоко. След като той си отиде, тя поседя на светлината на хартиените фенери, като въртеше и въртеше чашата с вино в ръцете си. Не можеше да си спомни последните му думи, а само, че беше прикрил чувствата си твърде добре.
Възглавничките от другата страна на масата изглеждаха повече от празни, а нощта — повече от тъмна.
След това дойде Накоя, както бе очаквала: инстинктите на старата жена бяха непогрешими. След като погледна господарката си, тя седна до нея и каза:
— Дъще на сърцето ми, изглеждаш притеснена.
Мара се отпусна в прегръдката й, сякаш отново беше някогашното момиче.
— Накоя, направих каквото трябваше, като отхвърлих ухажването на Хокану. Но ме измъчва някаква безпричинна тъга. Как може да обичам Кевин толкова дълбоко, колкото го обичам, и в същото време да изпитвам съжаление, че отклоних предложението на Хокану?
Накоя нежно я погали по бузата, както го бе правила през трудните години на отрастване.
— Дъще, сърцето може да побере в себе си повече от един. Всеки от тези двама мъже има място в него.
Мара въздъхна, отдавайки се за миг на утехата от прегръдката на старата жена. След това се усмихна тъжно.
— Винаги си ме предупреждавала, че любовта е трънлив храст. Така и не разбирах досега колко е вярно… и колко много са тръните.
Звукът на гонга отекна и Мара се вцепени. Кевин тъкмо бе започнал да плъзга дланта си по гърба й, но топлата плът изведнъж се изплъзна, избяга от пръстите му. Той се надигна в разбърканите завивки и със закъснение осъзна, че никога преди не е чувал тона, който ги беше събудил. Попита тихо:
— Какво става?
Съненият му въпрос остана нечут в настъпилата суматоха: вратата към покоите на Мара се плъзна и две слугини влязоха припряно с гребени и игли. Последваха ги други, отвориха широко гардероба и след миг господарката се оказа затрупана от официални халати и обкръжена от жени, които започнаха да сресват разрошената й от спането коса.
Кевин се намръщи още повече, като осъзна, че господарката му не е казала и дума, за да предизвика това ненавременно нахлуване.