— Това е прокламация — каза Аракаси. — С твое позволение, господарке, ще е добре да видя каква е.
Мара кимна за разрешение. Имперските прокламации бяха рядкост, а фактът, че тази се поставяше от Велики, предвещаваше особена важност. Вече не беше тема на случайни подмятания фактът, че сегашният император не се държи като отдалечена и извисена фигура, каквито бяха предците му. Ичиндар не само се беше намесил в Играта — беше я преобърнал.
Аракаси се върна бързо, застана до носилката на господарката си и заговори тихо:
— Господарке, Великите известяват на империята, че магьосникът Миламбер е изхвърлен от Събранието. След това се казва, че робите, освободени на арената от неговото действие, са законно освободени от господарите си, но в това не трябва да се вижда никакъв прецедент. С имперски декрет и по волята на небесата Ичиндар провъзгласява, че никой друг, който носи робското сиво, не може да промени положението си. За доброто на империята, в името на реда в обществото и по божествената воля всички, които са роби, трябва да останат роби до смъртта си.
Лицето на Мара остана безизразно, но радостта от деня си отиде. С изведнъж натежало сърце, тя махна на носачите си да продължат напред, а след това дръпна завеските, както правеше винаги, щом искаше да остане сама. Ръцете й се впиха във възглавничките. Не знаеше как ще го каже на Кевин, чиито надежди така главозамайващо се бяха извисили след небрежната й реплика тази сутрин.
Доскоро не беше придавала особено значение на робството му. Като собственост на Акома, на него му беше гарантирана храна, подслон и сравнително добро обществено положение по правото на честта на дома й. Като свободен нямаше да има никакво положение, дори в очите на просяк. Всеки цуранин на улицата можеше да го заплюе без страх от наказание. Колкото и да го обичаше, Мара невинаги разбираше гордостта му, толкова различна от цуранската гордост: та нали той беше в по-голяма безопасност като роб в къщата й, отколкото като лишен от клан свободен варварин. Всеки, прекарал малко време на кейовете в Джамар, можеше да види ренегати турилци или джуджета от Достари с окаяната им съдба и да разбере колко вярно е това.
Но беше разбрала, макар и с неохота, че ако той останеше роб, то по някакъв начин, по някое време, тя трябваше да го пусне на свобода. Нощта на кървавите мечове й бе показала несъмнено, че той е воин. Заслужаваше свобода, за да утвърди честта си. Оттогава бе започнала да се чувства неловко от мисълта, че Кевин ще свърши дните си като нейна собственост. Възгледите й се бяха променили: тя разбираше, че неговият мидкемийски кодекс на поведение, колкото и да й е чужд, си има своята вътрешна доблест.
Вече не можеше да гледа на него като на опозорил се с това, че не беше отнел живота си, вместо да бъде пленен от враг, както щеше да е постъпил един цурански воин, или затова, че беше крил ранга си, за да избегне смъртната присъда.
Обезпокоена от откритието, че плановете й да му даде щастие са окончателно разбити, Мара остана затворена в себе си по време на гостуването си на Гинечо. Изпълни очакваната от нея подобаваща социална роля, но след това й беше трудно да си спомни и една дума от разговора и дори да опише някоя подробност за външността на лорд Куганчалт. Дори да забеляза, че е разсеяна, докато носилката й си проправяше бавно път към дома по осветените от факли улици на Кентосани, Аракаси не каза нищо. Подаде й ръка с умението на мъж, свикнал цял живот с такива задължения, когато тя слезе от носилката си в двора, и изчезна ненатрапчиво, щом тя го освободи.
Мара поръча да й донесат лека вечеря и този път не повика Кевин да й прави компания. Седеше самотна в кабинета си с изглед към двора и гледаше петната сянка, хвърляни от разцъфналите храсти по паравана. Чуваше смях от кухнята и веселия глас на Кевин, описващ някаква лудория, свързана с продавач на птици джига на пазара; беше в приповдигнато настроение, а другите слуги се забавляваха на шегите му с възторга на зяпачи на улично представление.
Но нея тази вечер смехът му само я нараняваше. Избута с въздишка едва докоснатото блюдо настрани и нареди да й донесат вино. Отпи и остави нощта да помръкне, без да заповяда да запалят лампите. Ум и памет кръжаха неспирно и се връщаха на главните въпроси, които бе задала на Великия Фумита. Мълчанието му все още я глождеше. Отново и отново се замисляше за хладното му държане и се питаше, след като вече нямаше никаква надежда за промяна, дали едиктът срещу освобождаването на роби не е предизвикан от нейните въпроси.