Баржата пристана без произшествия в Сулан-Ку и свитата на Мара се прегрупира. Стоките и багажът й бяха пратени в един склад, за да се пренесат у дома със следващия връщащ се керван, а тя се прехвърли на носилката си. Вечеря в странноприемница в един от луксозните квартали на града и пое към дома си вече по тъмно; слугите носеха фенери, за да осветяват пътя. Кевин беше прекарал времето в града в дрямка с носачите, вместо да се опитва да чуе клюките от просяците, до един навъсени и неразговорчиви, защото беше чужденец и роб.
След посещението в Кентосани различни събития и случайни обстоятелства бяха довели до това, че Кевин нямаше възможност да остане насаме с господарката. Не се сърдеше. Тя носеше мантията на Акома и имаше много отговорности. Обикновено това устройваше склонността му към независимост. Имаше моменти, когато предпочиташе самотата или шегите в компанията на мъже. Все пак любопитството го тласкаше да разбере какво е договорила Мара с Пазителя на Имперския печат. Документът, който й даваше отстъпка на търговски права, бе останал навит в личното й ковчеже. Не беше оставила тази кутия в Сулан-Ку с другия си багаж, а я държеше в носилката в краката си по пътя до дома.
Буйното посрещане на Аяки попречи на Кевин да разбере къде са отнесли кутията. Но Мара трябваше първо да е заповядала да я приберат някъде, защото докато приключи с гълченето на слугите, че са оставили сина й буден толкова късно, Кевин разбра, че кутията я няма. Носачите вече си бяха тръгнали, а Джикан не се виждаше никакъв. Достатъчно благоразумен, за да знае, че няма да измъкне информация от Аракаси, Кевин отиде да чака Мара в спалнята, докато тя си говореше с Накоя.
В мига, в който тя дойде и той я прегърна, разбра, че нещо не е наред. Устните й бяха неотзивчиви, а усмивката й беше принудена. Кевин понечи да попита какво има, но тя плесна на слугите да донесат вода за баня.
Това, което последва, го разсея напълно, но след като страстта се охлади, Кевин забеляза, че жената в ръцете му все още е напрегната. И наистина, любовната игра бе минала прибързано, нищо общо с бавната, томителна спирала до екстаза, която Мара предпочиташе. В отклика й на ласките му се криеше някакво отчаяние, което той почти не бе забелязал.
Посегна и нежно отмести кичур коса от челото й.
— Какво е станало?
Мара се обърна. Чертите й останаха в сянка, но Кевин усети погледа й на лицето си.
— Уморена съм — отвърна тя, но думите й бяха престорени.
Кевин хвана китките й и я придърпа към себе си.
— Знаеш, че те обичам.
Но тя зарови глава в рамото му и не каза нищо.
В опит да приложи по-безвреден подход Кевин хвана брадичката й.
— Криеш нещо. Каква беше онази тайна отстъпка, която получи с подкуп от Пазителя на Имперския печат, между другото?
Мара отвърна с изненадваща острота:
— Да не си мислиш, че ще ти се доверявам във всички неща?
— Защо не? — Кевин се надигна, объркан защо е тази враждебност и достатъчно уязвен, за да не се справи с нея без озлобление. — Толкова ли малко означавам за теб?
— Означаваш много за мен — отвърна Мара. Страхът правеше гласа й студен, но в тъмното той забеляза само тона. Тя се отдръпна от него и седна. — Означаваш всичко.
— Тогава кажи ми каква договорка направи в Кентосани. — Каза го с такъв глас, че чак сърцето я заболя. — Знам, че засяга Мидкемия.
— Аракаси не може да ти е казал това — отсече Мара.
— Не е. Подслушах. — Признанието му издаде, че не изпитва срам, което я ядоса.
Мара въздъхна.
— Само моят Главен шпионин и аз знаем съдържанието на документа. Това е по мое желание.
Вече убеден, че тя крие нещо, и уплашен, че то може да е пагубно за сънародниците му, Кевин опита пак:
— Каза, че означавам всичко за теб.
Мара седеше неподвижно. На лунната светлина профилът й бе изсечен, безизразен и дълбоко, вбесяващо цурански. Мълчеше.
— Никакво доверие ли няма между нас след толкова години близост? — Гласът му беше достатъчно убедителен за да нарани. Все пак тя щеше да го понесе, ако не я беше погалил по рамото с цялата си нежност. — Мара, ако си уплашена от нещо, не мога ли да знам?
Тя се отдръпна рязко от него, толкова неочаквано и болезнено, че дъхът му спря.
— От какво да ме е страх? — Гласът й беше суров и Кевин нямаше как да разбере, че е улучил точно това, което най-много я безпокои. Защото се страхуваше — от властта, която имаше той над нея, и от заплетеното кълбо, което бе направил от чувствата й. Хладно, в самозащита, Мара реагира с единственото, което знаеше несъмнено, че ще го отчужди. — Ти си роб — каза с ледена, горчива яснота. — Не се полага на роб да предполага от какво се страхувам или не се страхувам.