— Карал си се с нея — обвини го той рязко.
Кевин кимна тъжно. Чувствата на любимата му не го дразнеха толкова, след като бе научил за изпадналия в немилост Миламбер. Странното мълчание на Мара след Кентосани поне имаше явна причина. След като разсъди трезво в тясната колиба, пълна с жилещи насекоми, разбра, че е бил глупав да се ядоса. Тя никога не се беше държала като жена, податлива на истерии. И всъщност трябваше да се е чувствала също толкова уплашена, че ще го изгуби, колкото и той, че ще се раздели с нея. Щом не можеше, според заповедите й, да се върне и да поправи нещата до сутринта, можеше поне да отдаде отдавна дължимата грижа на трудностите на съотечествениците си.
— Да — призна Кевин тъжно. — Но това не е причина да се губи надежда.
— Проклет да си, човече, разломът е затворен! — избухна Патрик. — Това означава, че няма връщане за нас и единственият ни шанс е разбойнически живот в планините.
— Не. — Ухапан от ново насекомо, Кевин се плесна по брича и помоли учтиво за малко място на нара.
Патрик се отдръпна с неохота.
— Разломът сега е затворен, наистина. — Одеялата бяха груби и Кевин се зачуди кое е по-лошото от двете: завивките на приятеля му или буболечките. Дюшекът беше прогизнал от пот и сплъстен, неприятно място, където да прекара човек нощта. Кевин въздъхна, разкъсван вътрешно между любовта си към Мара и отговорността си като син на лорд с възможност да намери помощ за съотечествениците си. Както винаги, потърси утеха в хумора. Вместо да негодува срещу цуранската несправедливост, позабавлява Патрик с весело описание на визитата на Мара при Пазителя на Имперския печат.
Успя да изтръгне сух смях от Патрик, когато стигна до частта за подкупа. Но централната тема не мина незабелязана.
— Не знаеш какво е имало в тази отстъпка — изтъкна плешивият мъж. — Може да няма нищо общо с нас или изобщо с робството.
— Вероятно няма — призна Кевин, след което бързо добави: — Но не това е въпросът.
Последва скептичен поглед. Нарът помръдна, щом Патрик се подпря на стената.
— А какъв е въпросът? Чакам.
— Тя се договори за някакво разрешение, което има нещо общо с Мидкемия — добави Кевин все едно, че заключението бе очевидно. След като Патрик не схвана, уточни: — Очевидно вярва, че някой ден разломът отново ще бъде отворен.
— И това трябва да задържи момчетата ни да живеят в смрадта и да се примиряват, че ги бият? — попита Патрик. — Проклет да си, Кевин, твърде голям оптимист си. Цялата тази коприна и женска плът ти е задръстила главата. Знаеш, че тези дребосъци имат хилядолетна история. Правят планове за следващите петдесет поколения и ги смятат за важни в този живот.
Кевин не го отрече, но махна с ръка умолително.
— Патрик, поговори с мъжете. Накарай ги да се надяват. Не искам да ги видя обесени един по един от воините на Мара, докато аз търся начин да ги върна у дома.
Патрик измърмори нещо, което напомняше на ругатня. Светлината на ранното утро се процеди през единствения прозорец, а тропането на стъпки откъм казармените помещения издаде смяната на патрула.
— Трябва да ставам — каза мрачно Патрик. — Ако закъснея, ще е дълъг ден работа на празен корем.
Кевин докосна импулсивно ръката на приятеля си.
— Повярвай ми, стари друже. Само още малко. Когато изгубя надежда, ще ти кажа, и ти обещавам едно: няма да умра като роб. Дойде ли време, ще поведа бягството към планините и разбойническия живот.
Патрик го изгледа внимателно в изсветляващия сумрак.
— Сериозно го казваш — заключи малко изненадано. — Но ще е трудно да се убедят момчетата. Ядосани са за смъртта на Дъглас и Джейк.
— Тогава не позволявай да отидат при Дъглас и Джейк — каза твърдо Кевин, стана и излезе.
Знаеше много добре, че Джикан с охота ще му възложи работа, тъй че прекоси имението между робските жилища и главната къща по заобиколен път през градините. Росата мокреше босите му стъпала и крачолите на бричовете му. От време на време минаваше покрай някой от часовоите на Кейоке. Не го притесняваха. След кампанията в Достари и особено след нощта на убийците вестта за войнската му доблест бе обиколила казармите. Воините на Мара може и да не го признаваха открито, но по свой си начин го уважаваха. Вече не се съмняваха във верността му.