И да бяха чули стражите на вратата на покоите на Мара спора им предната нощ, не го издадоха, когато Кевин се промуши през оградата от акаси и закрачи безгрижно по пътеката. Все едно че беше призрак, се направиха, че не го забелязват, когато открехна паравана и се пъхна вътре.
Светлината се сипеше като бисери по разбърканите възглавнички. Мара лежеше просната сред тях, стиснала в ръцете си усукани чаршафи и с разрошена от неспокойния сън коса. Можеше и да не са я хапали насекоми, но като че ли бе имала също толкова неприятна нощ като него. Дори докато сънуваше, челото й беше набръчкано от тревога. Профилът й, малките й вкопчени пръсти и извивката на едната: оголена гръд стопиха и последната неприязън у Кевин. Не можеше да й се сърди. Навярно това бе най-лошата му слабост.
Смъкна мокрите си бричове. Кожата му беше студена и зачервена от чесането, така че той придърпа едно одеяло около премръзналите си стъпала и загледа жената, която обичаше.
Близостта й отне жилото на робството, почти го накара да забрави кой е, сана, с който се беше родил, всичко, което бе изгубил, и всичките проблеми на съотечествениците си. Твърде добре разбираше гибелта, която ги чакаше, ако слабата надежда, която бе подхвърлил на Патрик, доведеше само до клупа на палача. След това Мара потръпна и проплака тихо в съня си и грижата за нея надмогна всичко останало.
Кевин се пресегна, оправи чаршафите, смачкани между коленете й, и освободи едната й китка, оплела се в кичур черна коса. След това я придърпа към себе си и нежно я целуна, за да я събуди.
Личеше, че е изтощена от плач, защото се събуди бавно и очите й бяха подпухнали и зачервени. Но го погледна с радост. А после споменът се върна и тя се стегна, готова да избухне.
— Заповядах ти да напуснеш! — каза сърдито.
Кевин кимна към паравана и отвърна спокойно:
— До сутринта. Сутринта дойде. И се върнах.
Тя отвори уста, за да каже още нещо. Нежно, но бързо, той опря пръст на устните й.
— Все още те обичам.
Тя се опита да се отдръпне и да му възрази, по-силна, отколкото изглеждаше външно. Наложи се да я задържи здраво.
Съзнаваше, че ака я целуне, тя ще избухне, така че само опря устни до ухото й. Косата й беше мокра, може би от сълзи. Кевин промълви тихо:
— Чух от Патрик за имперския декрет за робството. — Това, че не му го беше казала сама, все още го нараняваше, но го премълча. — Ако те напусна, няма да е сега.
— Не си ли ми сърдит? — попита тя и най-сетне издаде колебанието си.
— Бях. — Кевин я целуна и усети как тя започва да омеква в ръцете му. — Ако ми го беше казала, може би нямаше да се държа като дръвник.
— Дръвник? — Думата излезе треперлива от устата й, щом ръцете му се задвижиха под чаршафите.
— Карагабуге — преведе Кевин, избрал името на митичната безобразна раса великани, обитаващи планинските пещери в цуранските детски приказки, същества, които бяха комично тромави и постоянно се проваляха.
— Точно такъв си, толкова си висок — подразни го Мара. Облекчението я беше оставило замаяна, а това, че й беше простил, я хвърли стремглаво в страстта.
— Е, щом е така, един карагабуге не моли за разрешение да насилва и граби. — Придърпа я по-близо, обърна я върху гърдите си и въздъхна в разпиляната й коса, изсипала се върху лицето му.
След минута и двамата бяха забравили кой е робът и кой господарят, защото бяха неразделимо цяло.
22.
Вълнение
Минаха месеци.
Дъждовният сезон се върна. Полята позеленяха от израсналата нова трева и тръбният зов на биковете предвещаваше поредния сезон на разплождане.
Денят започна като много други. Мара и Джикан седяха над плочките с изписани с креда числа и обсъждаха най-изгодните за засаждане посеви за есенните пазари. Малко преди обяд ги прекъсна вестта, че към къщата идва куриер от гилдията на вестоносците.
Мара махна с ръка на Джикан да довърши сметките без нея, стана и тръгна към вратата.
Пратеникът вече взимаше последния завой. Тичаше с всички сили, явно по важна поръчка.
— Каква ли вест носи? — запита се Мара на глас.
Току-що дошъл до рамото й, Сарик отвърна с типичния за него хумор:
— Очевидно неприятна, господарке. Иначе защо ще бърза толкова в калта?
Господарката на Акома се усмихна кисело на съветника си, комуто като че ли не липсваше предишното му място в казармите като воин. Сухият му саркастичен ум се различаваше от закачливия хумор на братовчед му. Настойчивата склонност на Сарик да знае причините за нещата може да беше забавила издигането му като войник. Но това качество се оказваше вродена дарба на новия му пост. Сляпото подчинение не беше добродетел, подходяща за съветник.