Вече беше доказал цената си. Над половин година вече империята беше спокойна под желязната хватка на Аксантукар. След гостуването на Мара в Свещения град, за да се види с Пазителя на Имперския печат, Имперските бели се бяха намесили три пъти в неща, които иначе щяха да преминат в спор между съседи благородници. Оправданието на Аксантукар беше, че империята се нуждае от стабилност, но Сарик кисело бе отбелязал, че някак си новият Военачалник винаги успява да наклони везните в полза на онези, които го бяха подкрепили в издигането му на власт. Отплащането на политически дългове беше обичайна валута в Играта на Съвета, но намесването на Имперските бели в дребни гранични дрязги беше прекалено и издаваше жажда за кръвопролитие, съперничеща на тази на Минванаби.
Акома бяха облагодетелствани по подразбиране, след като Тасайо бе принуден да заеме поза на кротко търпение. Като най-могъщия съперник на Военачалника, лордът на Минванаби нямаше нужда от съветник, за да предвиди как може да реагира Аксантукар, ако фамилията му се окаже с твърде изтощени сили. Мъжът, който носеше бялото и златното, управляваше също толкова безскрупулно, колкото и предшественикът му, но още по-непредсказуемо. Дори в почти несъкрушимото си имение Тасайо не смееше да си позволява нищо прекалено.
Бегачът на гилдията стигна до стъпалата и измъкна Мара от размишленията й. Лъснал от пот и облечен само с набедрена препаска и с лента на ръката със знака на гилдията му, мъжът се поклони.
— Господарката на Акома?
— Аз съм — отвърна Мара. — Кой праща съобщение?
— Никой, лейди. — Бегачът се изправи от ниския си поклон и отметна мократа си от пот коса. — За доброто на империята, гилдията ми изпраща вест до всички Управляващи господари и господарки.
„За доброто на империята…“ С тази фраза бегачът показваше, че гилдията е сметнала въпроса за достатъчно сериозен и важен, за да действат без отплащане. Вече сериозно разтревожена, Мара попита:
— Какво се е случило?
Пратеникът като че ли нямаше нищо против, че въпросът й дойде, без да му предложат храна и напитка.
— Лейди, империята е под заплаха. Боговете са насочили гнева си към нас. Ренегатът магьосник, бившият Велик, Миламбер, се е завърнал.
Мара усети раздвижване зад себе си и разбра, че е дошъл Кевин. С нотка на усилваща се възбуда мидкемиецът каза:
— Тогава разломът отново е отворен!
— Както отбеляза робът ви, милейди — отвърна куриерът, като гледаше само нея. — Нещо повече. Военачалникът се опита да плени този магьосник, като прибягна до съюзниците си в Събранието. Няма яснота какво точно се е случило, освен че в двореца се е водила битка между Имперските бели и войска, водена от Камацу от Шинцаваи.
Въздухът сякаш изведнъж помръкна. Със спокойствие, каквото не изпитваше, защото не можеше да има съмнение, че Хокану е тръгнал с баща си, Мара повтори:
— Битка в двореца?
— Да, господарке. — Пратеникът не можеше да знае за личната й тревога, но като че ли изпитваше удоволствие да съобщи мрачната новина. — Военачалникът беше обявен за изменник и подложен на безчестна смърт.
Очите на Мара се разшириха. Безчестната смърт можеше да означава само обесване. Само две власти в империята можеха да заповядат такава екзекуция, а Аксантукар имаше съюзници сред магьосниците.
— Императорът…?
Едва сдържайки възбудата си, пратеникът потвърди:
— Да, лейди, Небесната светлина осъди Военачалника и сега лично отменя правото на който и да е лорд да седне на белия и златен трон.
Мара едва успя да подреди обърканите си мисли. Императорът осъжда Военачалника! Събитието беше зашеметяващо с това, че разбиваше всякакви традиции. Дори във времена на най-тежка заплаха никой император не беше дръзвал да действа като Ичиндар.
Пратеникът приключи:
— Господарке, Висшият съвет е разтурен и няма да се събира без заповедта на императора!
Мара се постара да не издаде изненадата си.
— Има ли още нещо?
Пратеникът скръсти ръце и се поклони.
— Нищо общоизвестно. Но несъмнено ще последва официална вест.