Победата беше изразителна, защото с влизането си още и още лордове виждаха, че една от по-могъщите фамилии е приела позицията на Мара преди тях. Явно не желаеха да оспорят популярността й, защото й поднасяха поздравите си и заемаха местата си с различна степен на въодушевление.
След това в залата нахлу признатият бивш Боен вожд на клана лорд Беншай от Чековара. Шарените му халати се издуваха като корабни платна около внушителното му тяло. Потънал в дълбок разговор с един от съветниците си и уверен в своята значимост, той стигна до средата на стълбището към долния под, когато забеляза фигурата, заела полагащия му се трон.
Замръзна за един много кратък миг и очите на потъмнялото му лице се опулиха. После даде знак на бъбривия си съветник да замълчи и задвижи туловището си по останалите стъпала с изненадваща бързина, докато не застана срещу Господарката на Акома.
Кевин премълча коментара си, защото тактиката на Мара вече беше ясна. Въпреки че първите пристигнали бяха владетели с по-низш ранг, всеки, който застанеше пред трона и погледнеше особата на него, се поставяше в неизгодно положение.
— Лейди Мара… — почна лордът на Чековара.
— Добре съм, милорд — прекъсна го Мара. — Ти добре ли си?
Няколко по-дребни благородници прикриха усмивките си.
Отговорът на Мара на незададен въпрос създаваше впечатлението, че Бойният вожд на клана е признал, че позицията й е по-висока от неговата.
Лорд Беншай се запъна и се помъчи да се овладее.
— Това не е…
Мара отново го прекъсна:
— Какво не е, милорд? Допуснах, че проявяваш вежливост. Или съм сбъркала?
Но човек, привикнал с властта, не можеше да бъде избутан настрани с ловко многословие. С много властен тон лорд Беншай извика:
— Седиш на подиума ми!
Господарката на Акома отвърна с най-пронизващия си поглед и изрече със също такава властност, която никой в залата не можеше да пропусне да чуе:
— Не мисля, милорд!
Лорд Беншай се изправи в пълния си ръст. Костените украшения на китките и врата му изтракаха.
— Как смееш!?
— Тишина! — заповяда Мара и останалите в залата се подчиниха.
Покорството им не остана незабелязано за лорд Беншай. Той изви късия си врат и изгледа с гняв лордовете, които не го бяха подкрепили. Само гордостта го опази да не клюмне съвсем. Мара заяви, не само на лорда на Чековара, а на всички:
— Дошло е време за откровен разговор, родственици.
Сега вече в огромната зала се възцари пълна тишина. Думите за кръвни връзки рядко се използваха публично, защото цураните залагаха много на тях. Всяко споменаване за родство, колкото и да беше смътно, се смяташе за важно и лично. Макар всички в клана да имаха кръвни връзки в много далечното минало, с времето те бяха изтънели и никога не се наблягаше на тях, за да не се намеква за дълг или чест.
Все едно че лордът на Чековара не стоеше слисан и объркан в подножието на подиума, Мара продължи обръщението си към лордовете в галериите:
— По волята на съдбата вие сте членове на клан, смятан от дълго време за клан с изключителна чест… — мнозина в залата замърмориха в съгласие, но тонът на Мара ги сряза, — но без — почти никаква сила. — Гласовете затихнаха. — Баща ми беше смятан за един от най-благородните лордове в империята. — Владетелите в залата отново се съгласиха. — Но когато дъщеря му се изправи срещу силни противници сама, нито един родственик не се опита да й окаже дори символична подкрепа.
Никой не проговори. Мара огледа залата и продължи:
— Разбирам не по-зле от вас защо е така. Но също тъй чувствам, че политическите причини не са достатъчно оправдание.
— В края на краищата — обясни тя с горчивина — съвестта не ни притеснява. Такива са цуранските порядки, казваме си. Ако едно момиче бъде убито и натамито на доблестна фамилия бъде съборено в пръстта, кой може да спори, че не е по волята на боговете?
Огледа всяко лице в залата, търсеше враждебен отклик. И в мига преди най-дръзките лордове да успеят да повишат глас и да възразят, извика:
— Аз казвам, че не е по волята на боговете!
Думите й прокънтяха над галериите и почти искреното чувство, което ги беше обагрило, задържа всеки лорд на мястото му.