— Накоя! — Очите на Мара блеснаха от гняв. — Няма да търпя да ме гълчиш като момиченце. Срещу какво възразяваш?
Първата съветничка се поклони точно до подходящия ъгъл, което означаваше, че не е уплашена, и с тон, близък до укорния, отвърна:
— Моля за извинение, лейди. Но след като си убедила клана Хадама да признае върховенството ти, също така си направила публично достояние това, че вече си сила, с която трябва да си съперничат.
Изненадана, Мара се опита да пренебрегне проблема.
— Нищо не се е променило, освен…
Накоя хвана здраво раменете й със старческите си ръце и я погледна в очите.
— Много неща се промениха. Преди гледаха на теб като на изобретателно момиче, което може да избягва капани, да укрепва дома си и да се защитава. Дори след смъртта на Джингу могъщите на империята можеха да приписват успеха ти на късмет. Но сега, като принуждаваш други да ти отстъпят почести, ти обявяваш на света, че си заплаха! Тасайо трябва да действа. И трябва да го направи скоро. Колкото по-дълго чака, толкова повече негови съюзници и васали ще започнат да се съмняват в решимостта му. Преди можеше да се примири и да изчаква удобна възможност. Но сега трябва да предприеме нещо. Ти го направи безразсъден.
По гърба на Мара полазиха студени тръпки, Накоя беше права. Изнервена от новите грижи, съвсем беше забравила за Тасайо.
— Права си. Действах прибързано и… добре, най-доброто, което може да се направи, е да свикам съвет с персонала си веднага щом се освежа. Трябва да… съставим планове.
Накоя кимна с неохота. Кевин придружи Мара до покоите й, а старицата остана угрижена не само защото Мара беше действала, без да помисли, а и защото изглеждаше уморена, ужасно уморена. Колкото и години да беше служила Накоя, никога не беше виждала дъщерята на сърцето си така изтощена.
Първата съветничка на Акома въздъхна и поклати глава. Слугите на Акома можеха да се събират и да говорят до безкрай. Можеха да съставят планове и да действат по тях, но какво всъщност можеше да се направи, за да се гарантира сигурността и възходът на Акома, което вече не беше опитано? Усетила старостта си и болките във всички стави, старицата бавно тръгна по коридора. Всеки ден, откакто лорд Сезу беше умрял и бе оставил владенията си на дъщеря си, беше изпитвала страх, че любимата й Мара може да се окаже жертва на Великата игра. Но господарката се беше доказала като способен, ловък играч. Защо тогава страхът трябваше да е още по-силен днес? Или просто кокалите на една стара жена плачеха от дългия живот в служба? Накоя потръпна, макар следобедът да беше топъл. При всяка стъпка сякаш усещаше пръстта на собствения си гроб под подметките на сандалите си.
Отговорът от Онтосет пристигна. Мара прочете писмото два пъти, с намръщено като буреносен облак лице, после захвърли свитъка на писалището си. Нетоха й отказваше щедрите й тарифи за използването на разлома на земите му.
— Глупаво е! — избухна Мара и в ъгъла на кабинета й Аракаси повдигна вежда.
Предрешен като градинар, Главният шпионин оглеждаше ръба на малкия сърп, с който беше кастрил храсти кекали. Все още настояваше да се връща в имението тайно, защото подозренията му за проникване на Тасайо в системата за сигурност на Мара ни най-малко не бяха уталожени. Господарката можеше и да не желае да обсъждат проблема, след като умът й бе ангажиран с други неща, но Аракаси си имаше своите грижи. В момента прекарваше толкова време в проучване на слугите и робите на Акома, колкото и във вършенето на работата, която му възлагаше господарката. Само Накоя знаеше за притесненията му, тъй като старицата бе извън всякакво подозрение.
Аракаси провери с пръст ръба на ламинираното сечиво и си придаде стойка, която за външен наблюдател щеше да създаде впечатлението, че господарката хока слуга за невниманието му.
— Господарке, малко открих за този човек, Нетоха. Мотивите му не са публични. Трябва да има сериозни основания, за да откаже предложението ти. Очевидно той самият не може да прави търговия през разлома, заради твоите търговски права. Но не мога да кажа какви биха могли да са причините му.
Писмото на Мара до Фумита от Събранието беше върнато неотворено, тъй че последната й възможност да получи търговските си отстъпки беше Нетоха. Колкото и да не обичаше Аракаси да го притискат, тя го попита:
— Можеш ли да намериш някой близо до Чичимечас, за да разберем какви може да са тези причини?
— Мога да се опитам, лейди. — Аракаси положи усилия да не изглежда притиснат и добави: — Едва ли ще научим нещо ново, но ще видя какво може да се разбере от домашните и полските слуги. Работниците на Нетоха са главно варвари…