Той се размърда и отвори очи.
— Лейди?
Мара притисна устни в неговите, за да го накара да замълчи.
Кевин се пресегна с лявата си ръка и я прегърна през кръста. Въпреки раните си бе силен и я придърпа към себе си.
— Липсваше ми — прошепна в косата й. Ръката му се размърда и бръкна под халата й.
Мара потисна мъката си и се опита да се пошегува.
— Знахарят ме заплаши с ужасни последствия, ако дойда в леглото ти и те изкуся. Каза, че раните ти могат да се отворят.
— Проклет да е, че се държи като баба — отвърна Кевин с тих смях. — Зарастват си съвсем добре, освен когато той реши да човърка в тях. — Уверен и топъл, мидкемиецът погали гърдата й. След това я прегърна още по-силно. — Ти си моят цяр, само ти.
Мара потръпна, колкото от тъга, толкова и от силна възбуда. Прогони от ума си болезненото съжаление, че вече не може да отзове брачния си договор към Хокану, и се сгуши в него.
— Кевин… — започна.
От тона й той разбра, че нещо я измъчва. Не й даде шанс да говори повече, а я целуна и я придърпа към себе си, инстинктивно предлагайки й онова, от което душата му разбираше, че се нуждае. И в познатата и естествена близост двамата се отдадоха на любовта.
Въодушевлението му ни най-малко не изглеждаше намаляло, само дето заспа много бързо, след като страстта му се утоли.
Мара лежеше до него, широко отворила очи в тъмното. Ръцете й пробягаха по плоския й корем. Даваше си ясна сметка, че любовната й среща в детската стая не беше замислена благоразумно. Не беше изпила еликсира от билката терико, за да предотврати зачеване. Накоя би я нахокала яростно за този пропуск.
Накоя беше разумна.
На смътната лунна светлина Мара се вгледа в профила на Кевин под разрошената рижа коса. Трябваше да се омъжи за Хокану и стига Камацу да позволеше, щеше да е негова съпруга. Но щом Кевин трябваше да бъде пожертван, липсваше й воля да се лиши от неговата любов и от своето щастие без следа от връзката.
Можеше и да е глупава и дори себична. Но искаше дете от Кевин. Всичко, което бе постигнала, беше за честта на фамилното й име и наследство. Сърцето й беше разбито, проядено от безкрайните скърби на владетелството. Това единствено нещо трябваше да има за себе си.
— Обичам те, варварино — промълви тя беззвучно в тъмното. — Ще те обичам винаги.
Сълзите й потекоха.
Мина седмица, после още една, и домашният лечител разреши на Кевин да става за малко от леглото.
Намери Мара седнала в източната градина, където кухненският персонал отглеждаше билки. Облечена в лекия широк халат, до който обикновено прибягваше в мигове на съзерцание, тя седеше сред уханните растения, загледана в пътя пред къщата. Идваха и заминаваха куриери, най-вече по задачи на Джикан. Дали следеше движението им, или бе потънала в дълбок размисъл, беше все едно.
— Пак си се оклюмала — обвини я Кевин и остави настрана тоягата, с която облекчаваше тежестта на крака, понесъл рана от меч.
Мара държеше клонка тира, вече повехнала и с опадали листенца. Обелената кора миришеше стипчиво в обедната горещина.
Кевин се настани с известно усилие до нея и изпъна напред превързания си крак. Взе вейката от ръцете й и вдиша сока, полепнал по пръстите и дланите й.
— Тя беше майка за мен, и повече — каза неочаквано Мара.
— Знам. — Знаеше, че говори за Накоя. — Трябва да плачеш повече, да излееш скръбта си и да се свърши.
Мара се стегна.
— Плаках достатъчно!
Кевин почеса разрошената си коса.
— Вие тук не плачете. Неизплаканите сълзи остават в теб като отрова.
Не искаше да я засегне. Но тя се надигна рязко и той не успя да стане навреме, за да я последва. Докато се изправи и се подпре на тоягата, Мара беше изчезнала зад плетовете. Той реши, че ще е нетактично да я гони. През нощта, в леглото, щеше отново да се опита да я утеши. Но забравянето на трагедията, която я измъчваше, бе невъзможно, особено с войниците в броня, които стояха на стража почти навсякъде. Убиецът може и да не беше убил Аяки, но бе нанесъл други загуби. Измъчена и потънала в нещастието си, Мара не можеше да намери мир между стените на собствения си дом.