Унизена до дъното на душата си, че роб си е позволил да й посегне и да я заплаши с най-срамната смърт, Мара си пое дъх, за да извика воините си. С един жест можеше да подложи този червенокос варварин на което и да е от десетките мъчения. Той беше роб, нямаше нито душа, нито чест. И все пак, бавно и с достойнство, той отново седна пред възглавниците й и зачака с насмешка в очите да назове съдбата му. Отвращение, каквото не бе изпитвала, откакто беше лежала безпомощна под жестокия си съпруг, я накара да потръпне. Всяка фибра в нея крещеше, че този варварин трябва да бъде накаран да страда заради оскърблението, което бе принудена да изтърпи.
Но казаното от него я спря. Поведението му я предизвикваше: хайде, повикай стражите си, сякаш говореше напрегнатостта му. Нека видят следите от пръсти на кожата ти. Мара стисна зъби, за да не изкрещи от безпомощен гняв. Войниците й щяха да разберат, че този варварин я е държал под милостта си и е благоволил да я остави жива. Дали щеше да заповяда да го пребият с камшик, или да го екзекутират, победата щеше да е негова. Можеше да е прекършил врата й като на уловена в примка пойна птица, но вместо това бе съхранил честта си така, както той я разбираше. И щеше да умре с тази своя чест непокътната, все едно че е убит в битка от вражески меч.
Трябваше да се справи с възглед, толкова чужд, че направо настръхваше. Да надделее над този мъж, като прибегне до по-висшия ранг, щеше само да я унизи, а да бъде посрамена от действието на роб бе немислимо. Сама бе попаднала в този капан и го знаеше. Арогантната му поза, докато седеше и чакаше нейния ход, издаваше, че е отгатнал съвършено точно в каква посока ще тръгне мисленето й, а след това беше заложил живота си на интуицията си. Игра, достойна за възхищение. Мара прецени резултата. Отново смразена, но достатъчно цуранка, за да го прикрие, тя се овладя. Заговори с по-хриплив глас, отколкото й се искаше:
— Ти спечели този кръг, робе. Като заложи единственото, което имаш да рискуваш, съществуването си и смътната надежда за издигане на Колелото в следващия живот, ме постави в положението или да те унищожа, или да понеса този срам. — Изражението й се промени от едва сдържан гняв в пресметливост. — В това има урок. Няма да се лиша от него заради удоволствието да видя смъртта ти — колкото и приятен да изглежда този избор в момента. — Повика един слуга и нареди: — Върни този роб в жилищата. Предай на стражите да не бъде извеждан навън с работниците. — Погледна Кевин и добави: — Да го доведат тук утре след вечеря.
Кевин й се подигра с изискан дворцов поклон, вместо да се просне по очи на пода като презрян роб. Изправената му стойка и уверената крачка, докато излизаше, я принудиха неволно да му се възхити. Щом параванът се затвори, Мара стисна очи. Бореше се да надвие вътрешния хаос. Заповяда си да диша дълбоко, вдишваше през носа и издишваше през устата. Призова образ на личния си кръг на съзерцание, ритуал, научен по време на службата й в храма. Съсредоточи се върху фигурата на мандалата и прогони всякакъв спомен за силния варварин и как я държеше под милостта си. Гняв и яд се отцедиха, наред с други странно възбуждащи чувства. Когато най-сетне усети, че тялото й се е отпуснало, отвори очи.
Освежена както винаги от това упражнение, помисли за събитията от вечерта. Можеше да спечели нещо от този странен мъж, стига да проумееше нещата. Отново я жегна гняв. Мъж!? Този роб!? Отново прибягна до упражнението, за да успокои ума си, но някакво странно и неспокойно чувство я загложди отвътре. Явно остатъкът от нощта не обещаваше никакъв отдих. Защо й беше толкова трудно да намери вътрешен мир? Ако не се броеше наранената й гордост, не беше пострадала. Много рано в живота си бе открила, че гордостта е средство да вкараш враговете си в капан. „Може би и аз имам гордост, която не съм признавала“, прецени тя.
След това неочаквано се засмя. „Можеш да ме убиеш, но не можеш да ме изядеш“, беше казал варваринът. Странен израз, но колко много разкриваше. Развеселена, Мара помисли: „Ще те изям, Кевин от Зюн. Ще взема свободната ти душа и сърце и ще ги вържа към мен по-здраво, отколкото е било връзвано някога тялото ти“. После смехът се превърна в задавен хлип и по страните й потекоха сълзи. Гневът и унижението я надвиха и тя се разтърси в спазми. С болката дойдоха други чувства, също толкова смущаващи, и Мара скръсти ръце, за да се овладее, сякаш можеше с воля да накара тялото си да се успокои. Не беше лесно и тя отново прибягна до духовните си упражнения.