— Лек сън, господарке. — Той излезе и затвори паравана, но остави малък процеп, за да може въоръжената помощ да стигне до нея на мига. Мара въздъхна, като видя, че застава пред вратата й, вместо да се оттегли за нощта. Запита се колко дълго може Акома да понесе достоен Ударен водач да стои на пост като обикновен воин пред покоите й.
Десио, ако го научеше, щеше да злорадства.
Аяки сграбчи шепа червена коса.
— Оу! — изрева Кевин, уж че го заболя, посегна към момчето, яхнало раменете му, и го погъделичка по покритите с коприна ребърца. Младият наследник на Акома отвърна с енергичен вой и кикот, при което половината войници от свитата на Мара едва прикриха стъписването си.
Завеските на носилката рязко се дръпнаха и Мара извика:
— Вие, двете деца, няма ли да млъкнете?
Кевин й се ухили широко и погъделичка за последен път Аяки по пръстчето на крака. Малкият се запревива от смях.
— Забавляваме се — отвърна варваринът. — Само защото Десио иска смъртта ти не е причина да си разваляме чудесния ден.
Мара направи усилие да се усмихне. Това, че Аяки и Кевин за първи път бяха посетили кошера чо-джа със свитата й, беше достатъчен повод за весело настроение. Но единият беше твърде малък, а другият — твърде неопитен, за да разбере, че да пратят човек да я повика от кошера предполага притеснително важно събитие. Ако новината бе добра, щяха да изчакат връщането й в имението.
Мара въздъхна и се отпусна на възглавничките. Влажният въздух я караше да се поти. През нощта беше валяло, защото дъждовният сезон бе започнал. Земята, по която маршируваха войниците й, беше покрита с тънък пласт кал, а падините по пътя, запълнени с локвички вода, искряха като скъпоценни камъни. От многото влага дори и най-обикновените бурени бяха разцъфнали и въздухът бе натежал от ухания. Мара усещаше, че главоболието скоро ще я удари. Миналият месец беше изпънал нервите й, докато изчакваше Минванаби под властта на Десио да установят някаква предсказуема схема. Дотук единственото конкретно нещо, което съобщаваше шпионската мрежа на Аракаси, беше, че Десио е уведомил Военачалника за необходимостта Тасайо да се върне у дома.
Това само по себе си беше застрашително. Тъкмо интелигентността на Тасайо почти бе довела Акома до унищожение, а възстановяването беше твърде отскорошно, за да се понесе поредно голямо поражение.
Докато носилката обръщаше на последния завой по пътя към къщата, Мара изпита опасение, че призивът от нейния Боен водач е заради ход, внушен от Тасайо. Той беше твърде умен, твърде коварен и твърде амбициозен, за да остане дребен играч в редиците на враговете й. На мястото на Десио тя щеше да остави целия конфликт с Акома в ръцете на Тасайо.
— Какво толкова видя, че те учуди? — попита Кевин Аяки. Двамата бързо се бяха сприятелили след заранта, когато момчето се беше опитало да научи огромния варварин как правилно да връзва цурански сандали, макар че то самото всъщност не знаеше. Това, че варваринът беше спечелил момчето, му бе осигурило още малко защита срещу гнева на Мара заради посягането му. Докато опознаваше Кевин, тя усещаше, че в нея се прокрадва нещо, наподобяващо обич към него, въпреки възмутителното му поведение и пълната липса на вежливост.
— Смешна миризма! — извика Аяки, за когото ентусиазмът се измерваше в крясъци.
— Не можеш да видиш миризма — възрази Кевин. — Макар да признавам, че дупката на чо-джа вони като сайвант на мелач на подправки.
— Защо? — Аяки тупна с топчестото си юмруче Кевин по темето, за да подчертае въпроса. — Защо?
Кевин го хвана за глезените и го превъртя от раменете си на кълбо.
— Сигурно защото са насекоми. Буболечки.
Аяки, с главата надолу и зачервен от удоволствие, извика:
— Буболечките не говорят. Те хапят. Дойката ги пляска. — Замълча, люшна ръцете си надолу и се намръщи. — Тя и мен пляска.
— Защото много приказваш — подхвърли Кевин. — А чо-джа са умни и силни. Ако се опиташ да ги плеснеш, ще те стъпчат.
Аяки нададе възмутен вой и се развика, че ще плесне всеки чо-джа, преди да го е стъпкал, а след това нададе нов вой, когато варваринът го подхвърли нагоре и после го върна в ръцете на неодобрително гледащата ги дойка. Бяха стигнали до къщата. Носачите приклекнаха, за да свалят носилката на Мара, а войниците, които я придружаваха и в най-безопасните й работи, застанаха мирно. Люджан помогна на Господарката да слезе, а Джикан я поздрави с дълбок поклон от прага.