— Аракаси и Кейоке чакат в кабинета, милейди.
Мара кимна разсеяно, най-вече защото крясъците на Аяки пречеха на разговора. Кимна и на носача с мострите нова коприна и му каза:
— Последвай ме. — Спря, помисли малко и се обърна към Кевин. — Ти също.
Варваринът потисна подтика си да попита за какво ще е разговорът. След назначаването му в личната свита на Господарката се беше запознал с повечето съветници на Мара, но Началникът на шпионите му беше непознат. Винаги когато той представяше докладите си, Мара го пращаше по някаква друга задача, за да го държи настрана. Кевин беше обзет от любопитство какво може да я е накарало да премисли: вече бе придобил достатъчно усет за политиката на Акома, за да се досети, че причината е важна, дори свързана със сериозна заплаха. Колкото повече наблюдаваше, толкова повече разбираше, че зад уверената поза на Господарката лежат страхове, които могат да съкрушат един по-слаб дух. И въпреки гнева си от това, че се отнасят с него почти като с говорещ домашен любимец, с неохота бе започнал да се възхищава на стоманената й твърдост. Въпреки възрастта и пола си Мара се оказваше противник, от когото трябва да се боиш, и водач, заслужаващ да му се подчиниш.
Кевин пристъпи след Господарката в сумрачния коридор. Люджан вървеше на стъпка пред него. Ударният водач щеше да стои на пост пред вратата на кабинета по време на заседанието не само за да пази господарката си, но и за да не позволи някой слуга да се задържи в коридора и да подслуша. Въпреки че бе проучил грижливо всеки домашен слуга в имението, Аракаси продължаваше да настоява Мара да взима предпазни мерки. Знаеше се, че верни на пръв поглед слуги може да затънат в безчестие и да се поддадат на подкупи, а един небрежен по отношение на сигурността владетел можеше да ги тласне към измяна. На воини, заклели се в служба, и на висши съветници можеше да се разчита, но тези, които събираха плодове и се грижеха за цветята в градината, можеха да служат на всеки господар.
Параваните в кабинета бяха спуснати, от което въздухът беше влажен и душен. Увенчаният с пера шлем на Бойния водач се открои като сянка в сумрака. Кейоке седеше с търпението на похабено от времето изваяние на възглавничките. Оръжието му в канията лежеше на коленете му, сигурен знак, че докато е чакал господарката си, е огледал острието за дефекти, които само неговите очи можеха да различат — ако не се полагаха грижи, оръжията на цураните от втвърдена кожа можеха да се нацепят и воинът да остане обезоръжен.
Мара кимна за поздрав, смъкна горния си халат и разхлаби пояса си. Кевин се постара да не зяпне, докато тя оправяше тънката коприна на леката си долна роба по лепкавата си от пот кожа. Колкото и да внимаваше, се възбуди от гледката на оголените й гърди. В смущението си скришом придърпа слугинската си ливрея, за да го прикрие. Колкото и често да си напомняше, че тук представите за скромност се различават от тези на родната му Мидкемия, не можеше да свикне с небрежната голота, възприета от жените на Келеуан заради климата. Толкова се беше увлякъл в усилието да скрие неволната реакция на тялото си, че едва чу думите на Мара, когато тя освободи слугинята си и седна.
— Какво имаш да докладваш?
— Имало е набег — каза Кейоке. — Много малък, извършен от Минванаби срещу керван с тиза.
Мара оправи кичур разхлабена коса, помълча и попита:
— Значи нападението дойде, както предсказа агентът на Аракаси?
— Дори броят на войниците беше точен. Не е добре това, господарке. Като че ли няма никакво стратегическо значение. Объркващо е.
— А ти мразиш обърканите неща — заключи Мара. — Предполагам, че войниците на Минванаби са били разбити?
— Убити, до крак. Сухият тон на Кейоке не издаваше особено задоволство от победата. — Един отряд по-малко да тормози границите ни, ако Десио избере войната. Но ме притеснява нелепостта на нападението. Воините загинаха като мъже, заклели се за доблестно самоубийство, а не като хора, решени да постигнат цел.
Мара прехапа устна. Лицето й помръкна. После попита сякаш въздуха:
— Ти какво мислиш?
Нещо в сенките се раздвижи и Кевин се сепна. Погледна по-внимателно и успя да различи слаба фигура, която седеше неподвижно. Свръхестественото спокойствие на непознатия беше причината да не го забележи досега. Гласът му бе сух и шепнещ, но при все това категоричен.