До фонтана бяха подредени възглавнички, имаше и поднос с освежителни напитки и плодове. Бяха недокоснати. Щом Мара влезе, един строен мускулест мъж спря на място след може би десетки изнервени обиколки на градинските пътеки. Носеше синя коприна, обшита с топаз и рубини, дреха явно скроена за син на могъща фамилия. Вече свикнал с цуранската непроницаемост, Кевин не погледна красивото му, но безизразно лице. Вместо това хвърли поглед на ръцете, мускулести и мазолести от боравенето с меча. Забеляза и лекото пружиниране в крачката, когато младият мъж се обърна да поздрави Господарката, а също и напрегнатата стойка, която убедително издаваше раздразнение.
Въпреки това гласът на младия мъж беше вежливо сдържан.
— Лейди Мара, радвам се да те видя. Добре ли си?
Мара отвърна с поклон, накитите й блеснаха в петънцата слънчева светлина между листата на дърветата.
— Хокану от Шинцаваи, достатъчно добре съм, за да се вразумя. Подразнен си от моето забавяне, а за него няма никакви извинения. — Изправи се. Главата й едва стигаше до брадичката му. За да срещне тъмните му очи, трябваше да я кривне нагоре по начин, който без никакво притворство й придаде изумителна прелест. — Какво може да направи Акома, освен да помоли за прошка? — Замълча с обезоръжаващо невинна усмивка. — Просто забравих кое време е.
За миг Хокану изглеждаше възмутен. След това, явно объркан от чара на Господарката и трогнат от това, че не го лъже, се засмя искрено и зъбите му блеснаха.
— Мара! Ако беше воин, щях да разменя удари с мечове с теб. Но мога само да отбележа, че си ми задължена. Ще настоя за компанията ти в отплата.
Мара пристъпи напред и му позволи формална прегръдка.
— Може би трябваше да те срещна на прага в омачкания си халат, който нося на съвета си — подхвърли му лукаво.
Хокану продължи да стиска ръката й по начин, който Кевин изтълкува като властен. Способността на младия мъж да прикрива нетърпението си зад фасада на изумително изящество подразни мидкемийския роб, макар да не можеше да каже защо. Когато благородникът реагира на закачката на Господарката с пореден смях и каза „направи го и следващия път“, Кевин неволно се намръщи.
Обикновено Мара беше остроумна и настъпателна, когато си имаше работа с мъжкия си персонал или с малкото изтъкнати гости, които Кевин бе наблюдавал в качеството си на неин личен слуга. С Хокану остроумието й стана по-малко язвително, а духът й, на който той с неохота бе започнал да се възхищава, бе обзет от необяснима плахост. Мара сякаш се пазеше да не издаде удоволствието си, когато позволи на младия воин да я настани на възглавничките. Явно намираше компанията на младежа за приятна. Нареди на Кевин да им поднесе храна и пиене. Хокану си взе напоени със спирт плодове и бокал с вино шаа. Тъмните му очи с интерес пробягваха по мидкемиеца и Кевин се почувства като оглеждана стока. След това благородникът се обърна закачливо към Мара.
— Виждам, че си опитомила този варварин саркат крайно възхитително. Изглежда, е научил мястото си доста по-добре от други от неговия вид.
Мара прикри веселието си зад ръба на чашата си с чоча и отпи малка глътка.
— Най-вероятно — каза мило. — Намери ли робите, които трябваха на баща ти в блатата нганги?
Очите на Хокану трепнаха, но той кимна и отвърна спокойно:
— Проблемът бе решен задоволително.
След това, осъзнал сякаш, че Мара е също толкова сдържана с него, колкото и той с нея по отношение на взаимния им, но неизказан интерес към мидкемийците, се върна на темата за физическите качества на Кевин, все едно червенокосият мидкемиец не присъстваше и не слушаше.
— Изглежда силен като бик нийдра и би трябвало да се справя много добре в разчистването на земята за пасищата ти.
Непривикнал да го обсъждат като животно, Кевин подхвърли, че би предпочел да събира залози на ръчна борба, но преди да се одързости да предизвика младия воин Шинцаваи да се счепкат, Мара отсече:
— Робе! Не си нужен повече тук. Прати Миса да ни обслужва. След това иди в предния двор и помогни на Джикан с каквото е нужно за кервана на Хокану.
Устните на Кевин се извиха в дръзка усмивка, докато правеше робския си поклон, все още не толкова дълбок, колкото трябваше, за непрекъснато раздразнение на Мара. След това, с кос поглед към Хокану, на който му липсваше съвсем малко, за да се нарече злобен, се обърна и напусна. Единственият недостатък в представлението му бе фактът, че късият цурански халат му стоеше нелепо, подробност, която Хокану не пропусна да забележи.