Червенокосият кимна. Огледа се, видя, че Джикан го наблюдава, и тръгна да напълни легена, като кимна със съжаление на Лаури и Пъг. Ако можеше, вечерта щеше да се измъкне и да прекара малко време с тези двамата.
Но вечерта му дадоха още работа, а накрая, капнал от умора, го отведоха да спи в заделената му стая. На вратата имаше страж, така изобщо нямаше смисъл да опитва да се види със съотечествениците си. Но дълго през нощта чуваше смътни гласове, думи, които едва можеше да долови — думи на родния си език.
Въздъхна безсилно, разбрал, че приятелите му са се събрали и си говорят с двамата от кервана на Шинцаваи. Щеше да научи клюките от втора ръка следващия път, щом се отвореше възможност да поговори с Патрик или с някой от другите. Но това, че беше лишен от живия контакт, усили тъгата му по дома както никога, откакто беше в плен.
— Проклета кучка — прошепна той, заровил лице в твърдата възглавница. — Проклета кучка!
6.
Забавления
Влажният сезон свърши.
Удължаващите се дни върнаха сухата прах и тревата залиня под силната слънчева светлина по равнините, обкръжили имението на Минванаби. До няколко седмици хълмовете щяха да изгубят тучната си зеленина и насред лято всичко щеше да е обагрено в златистокафяво. В такова горещо време лорд Десио предпочиташе да остава в сенчестия уют на къщата, но възхищението към братовчед му често го привличаше навън.
Тасайо можеше и да служи като старши съветник на фамилията си, но нито ден не изгряваше, без да е излязъл да поддържа бойните си умения. Днес, докато утринните мъгли се разсейваха от езерото, стоеше на склона с лъка си. Сламените фигури, поставени на различни разстояния за мишени, бяха настръхнали от стрели, оперени с личния трикольор на Тасайо: черното и оранжево на Минванаби, пресечени с червена ивица за Туракаму.
Десио стигна до него, докато слугата на Тасайо прибираше стрелите. Усетил отдавна приближаването на младия си господар, Тасайо се обърна точно в необходимия момент и се поклони.
— Добро утро, милорд братовчеде.
Десио спря, тежко задъхан от изкачването по склона. Наведе глава, избърса потта от зачервеното си чело и погледна по-високия си братовчед, облечен в лека кожена броня, покрита с пулове от скъпоценно желязо, военна плячка от варварския свят. Тасайо не носеше шлем и лекият ветрец разрошваше правата му кестенява коса, ниско подрязана по воинския обичай. Лъкът в ръката му беше извит, боядисан в лъскаво черно и украсен с оранжеви копринени пискюли. Тасайо учтиво му го предложи.
— Желаеш ли да опиташ?
Все още без дъх, Десио махна мълчаливо за отказ. Тасайо кимна и се обърна към приближилия се слуга, който носеше събраните стрели. Слугата коленичи пред господаря си, а Тасайо започна да взима стрелите една по една и да ги забива в песъчливата пръст.
— Какво те води насам в тази чудесна утрин, братовчеде?
Десио гледаше как стрелите се строяват в прави редици, като войници за атака.
— Не можах да спя.
— Нима?
Лъскава зелена муха кацна на носа на слугата, но той дори не трепна, не мигна даже когато насекомото запълзя по окото му. Като награда за съвършеното му самообладание Тасайо най-сетне му кимна да я изгони. Робът го направи с благодарност, научен от ударите на камшика да се отпуска само когато му позволят.
Тасайо оглади перата на последната стрела и изчака братовчед му да продължи.
— Не можах да спя, защото минаха месеци, а все още не сме разкрили шпионите на Акома — каза Десио.
Тасайо сложи стрелата на тетивата, опъна лъка и я пусна с плавно движение. Стрелата се понесе в ярката утрин и се заби в нарисуваното сърце на едно от далечните сламени чучела.
— Знаем, че са трима — заговори спокойно воинът. — И полето е стеснено. Открихме изтичане на информация от казармите, от търговеца на зърно и също от някой, който работи в кухните или сред домашния персонал.
— Кога ще научим имената на тези предатели?