Изпънал лъка, Тасайо изглеждаше напълно съсредоточен, но миг след като стрелата излетя от тетивата, отвърна:
— Ще научим повече тази сутрин, когато чуем каква съдба е сполетяла щурмовия ни отряд. Оцелелите би трябвало вече да са се върнали. — Нагласи нова стрела и продължи: — Освен това разкриването на шпионите е само първата крачка в подготовката за много по-големия ни план.
— Кога все пак ще даде резултат великата ти кампания? — избухна Десио. — Искам Акома да рухнат!
Нови две стрели излетяха и пронизаха точно мишените.
— Търпение, братовчеде. — Тасайо постави трета стрела и я отпрати във врата на най-далечното сламено чучело. — Желанието ти е Акома да рухнат невъзвратимо, а разумният човек планира грижливо. Най-добрите капани се залагат тайно и са невидими, докато не хлопнат.
Десио въздъхна тежко. Личният му слуга притича да намести възглавница под него, докато отпускаше туловището си на тревата.
— Ще ми се да имах твоето търпение, Тасайо. — В раздразнения му тон се прокрадна завист.
— Но аз не съм търпелив човек, братовчеде. — Стрелите заизлитаха на равни интервали и едно от сламените чучела се катурна, нанизано като игленик. — Бавенето ме дразни също като теб, а може би и повече, господарю — аз мразя да чакам. — Огледа далечните си мишени, за да прецени стрелбата си. — Но още повече мразя порока на нетърпението в себе си. Един воин трябва да се стреми към съвършенство, като съзнава много добре, че то е недостижимо.
Десио разтвори потния си халат и замаха с ръка да се разхлади.
— Нямам търпение, признавам. И не съм надарен с достатъчно координация за бойното поле като теб.
Тасайо махна на слугата си да прибере стрелите, въпреки че редиците пред краката му не бяха свършили, и погледна дебелия си братовчед.
— Би могъл да се научиш, Десио. — В тона му нямаше никаква подигравка.
Господарят на Минванаби се усмихна.
— Уточнил си плана как да унищожим Мара, нали?
Тасайо помълча за миг. След това отметна глава, нададе бойния вик на Минванаби и щом крясъкът му заглъхна, погледна братовчед си с искрящи от възбуда очи.
— Да, господарю, имам план. Но първо трябва да говорим с Инкомо и да разберем дали пратените вестоносци са се върнали с новина за засадата.
— Ще се прибера и ще го повикам. — Десио се надигна с пъшкане. — Ела при нас в покоите ми след час.
Тасайо благодари, че го канят на срещата, после присви очи, вдигна лъка и го изпъна.
Слугата, който прибираше стрелите на полето, видя движението му и залегна миг преди стрелата да изсвисти точно където беше тялото му допреди малко. Остана проснат на земята, докато профучаваха още стрели, които нанизаха сламената кукла до лакътя му. Лицето го засърбя от разхвърчалите се стръкове слама, но той не помръдна да ги махне, докато не видя, че господарят му е свършил стрелите.
— Играеш с хората си както саркат играе с плячката, преди да я убие — отбеляза Десио.
Тасайо повдигна хладно вежда.
— Обучавам ги да ценят живота си. На бойното поле сами трябва да се пазят от враговете ни. Ако един слуга не може да се опази жив и да е там, където ми трябва, няма полза от него, нали?
Десио нямаше какво да възрази и се изсмя възхитено.
— Мисля, че приключих — каза Тасайо. — Няма нужда да чакаш цял час, милорд. Ще дойда с теб.
Десио прегърна братовчед си през рамо и двамата заслизаха по склона.
Първият съветник на Минванаби ги посрещна в тайния кабинет с мокра от банята коса и изправен като острие на меч гръб. Беше ранобуден човек и оглеждаше именията още в сутрешните часове. Следобедите прекарваше в работа над счетоводните книги, но годините гледане на изгревите му бяха придали загрубелите черти на стар пълководец. Наблюдаваше с проницателността на командир, докато правеше поклона си пред двамата братовчеди.
Лорд Десио се потеше, макар вече да бе изпил три големи чаши напитки с лед. Бегачите капваха от умора, за да го подсигуряват с редкия лукс. В разгара на лятото, когато снежната покривка по северните върхове намаляваше, жаждата на младия Господар за студени блюда вече не можеше да бъде утолена и тогава той се обръщаше към пиенето, но за разлика от баща си, не спираше по залез-слънце. Със спотаена безсилна въздишка Инкомо изгледа Тасайо, който още носеше бронята си и ръкавицата за стрелба, но не показваше никаква умора от часовете упражнения. Единствената му отстъпка пред удобството бяха леко разхлабените връзки на гърлото му. По всяко време, дори в тъмни зори, Тасайо бе в пълна готовност да се отзове на бойния призив.