Мара въздъхна с облекчение. Беше се тревожила, че Минванаби може да разкрият хода й в пазара на коприна и да предупредят производителите на коприна в Севера. Повечето доходи на Акома идваха от развъждането на нийдра и изработката на оръжия. Но сега трябваше да подсили армията си и да снаряжи нарастващия брой воини чо-джа, раждани от царицата. Кожи и въоръжение щяха да са нужни у дома, което смаляваше стоката за пазара. Надяваше се търговията с коприна да компенсира загубата. Ако разчетът на времето се объркаше, северните търговци на коприна щяха да подбият цените й и да осуетят новото й начинание. Многото години установена търговия им бяха осигурили влиянието над гилдиите на бояджиите и тъкачите. Плащането на скъпи подкупи, за да се гарантира мълчанието и добронамереността на гилдиите, беше неизбежна необходимост, докато занаятчиите на Акома усвоят тези специализирани нови умения. Но ако коприните на Акома пристигнеха на пазара точно в подходящия момент, Мара не само щеше да спечели доход, но и да осуети печалбите на съюзниците на Минванаби.
— Добре си се справил, Джикан.
Хадонрата се изчерви.
— Успехът нямаше да е възможен без планирането на Аракаси.
Мара се загледа над градините в сгъстяващия се сумрак.
— Нека не говорим за успех, докато тържищата не започнат да търсят стоките на Акома!
Джикан отвърна с дълбок поклон:
— Да се надяваме, че този ден ще дойде благополучно. — После направи знака за благоволението на Добрия бог и се оттегли.
Мара огледа градините пред източното крило на имението. Това някога беше любимото място на майка й, или така поне казваше лорд Сезу на дъщеря си, чието раждане бе причинило преждевременната смърт на Господарката. От това място лейди Оскиро бе наблюдавала как нейният Господар избира ловните си кучета, докато му водят за оглед палетата. Но кучешките колиби сега бяха празни, по заповед на Мара. Лаят на хрътките й беше напомнял твърде болезнено за миналото. А съпругът й се интересуваше повече от бойни упражнения и борба с войниците си, отколкото от гоненето на дивеч с бързите псета. А може би не беше живял достатъчно дълго, за да се привърже към това забавление.
Въздъхна, отърси се от съжаленията и се загледа към далечните ливади. Птиците шатра излитаха по залез. Обикновено полетът им я успокояваше и утешаваше, но днес тя изпитваше само меланхолия. Това, че ударът над Акома не изглеждаше близък, не намаляваше заплахата. Най-гениалните ходове в Играта на Съвета бяха тези, които идваха без предупреждение. Спокойното отминаване на дните само я караше да настръхва, сякаш зад гърба й дебнеха скрити убийци. Това, че Тасайо се е задържал като съветник на Десио, подклаждаше смътна и постоянна тревога. Аракаси също беше притеснен — Мара го разбираше от неподвижната му стойка, докато й докладваше. Беше преживял падането на един господар и живееше, за да служи на друг. Проблем, който да го притесни, нямаше да е нещо дребно.
Мара взе една кекали от кошницата в краката си. Листчетата бяха меки и крехки, податливи на най-лекия хлад и бързо вехнеха в голяма жега. Самите храсти бяха твърди и покрити с тръни за защита. Но цветовете бяха мимолетни и уязвими. Тази вечер, сред тленната красота на кекали, Мара усети колко й липсва лаят на хрътките над вечерята им. А още повече й липсваше баща й: как седи в градината и се наслаждава на прохладата на настъпващата нощ, как отпива от горчивия ейл, докато синът му и дъщеря му си бъбрят за детински неща.
Златистата светлина гаснеше в небето на запад, ятата шатра кацаха да заспят след небесния си танц. Босоног роб запали последните фенери по пътеката. В мига, в който приключи със задачата си, забърза за вечерята си от каша тиза в общата трапезария.
Тъмнината се сгъсти. Появиха се звезди и хълмовете на запад се очертаха като далечни силуети на фона на последното зарево. Спусна се присъщата за този час тишина — птичите песни бяха спрели, а хилядите нощни насекоми още не се бяха събудили.
Мара се замисли за Хокану. Гостуването му преди няколко месеца се бе оказало разочароващо кратко — една проточила се малко по-дълго вечеря, след това, на зазоряване, след закуската и кратък разговор, той се сбогува и си замина. Някакво развитие в Играта го караше да бърза да се върне в именията на Шинцаваи. Мара се бе почувствала поласкана, че е направил компромис с чувството си за дълг и е откраднал малко време, за да я навести.
Но не му беше казала нищо, бе затаила чувствата си зад диктуваното от традицията поведение. Остроумието му я бе карало да се усмихва и интелигентността му бе подклаждала нейното, но тя все пак се въздържаше да мисли за някакъв краен резултат в отношенията си с този чаровен млад благородник.