— Удари ли се? — попита я той с непривично хриплив глас.
Надвита от порой странни усещания, Мара не отвърна веднага.
Кевин се размърда под нея. Посегна с едната си ръка и вдигна една кекали от земята. Захапа стръка между зъбите си и пипнешком отчупи тръните. Светлината на фенера смекчаваше чертите му. Щом приключи, внимателно нагласи цветето в косата на Мара.
— У дома наричаме едни цветя, които много приличат на тези, с друго име.
Мара притвори очи срещу странния порой чувства, нещо като замайване, но не съвсем. Пръстите му погалиха шията й, щом свършиха с цветето, после се отдръпнаха и от това я заболя. Попита го приглушено:
— Какво име?
— Рози. — Кевин усети леката тръпка, която пробяга през тялото и. Ръката на гърба й се раздвижи, притегли я по-близо. Той бавно добави: — Макар че нямаме с такъв чудесен син цвят. — Допирът му беше предпазлив и нежен, така, че да не плаши. Осъзнала, че й предлага утеха, Мара не се отдръпна. За миг той застина, сякаш очакваше някаква реакция.
Мара не предложи нищо. Усещаше тялото си странно отпуснато. Кевин я притисна малко по-силно към себе си, бедрото му загърна извивката на хълбока й. Косата й се измъкна от иглите и се изсипа на водопад над разхлабените връзки на ризата му. Дланта му на гърба й се плъзна надолу и под ръката й, обходи деколтето на халата й. Допирът разпали огън в нея, топлина, която сякаш я разтапяше отвътре.
— Лейди? — промълви той тихо. Другата му ръка отмести косата й от лицето й. Очите му бяха много широко отворени, зениците черни на светлината на фенера, ирисите — тесни ивици сребро. — На моя свят мъжът дава рози на дама, когато я обича.
— Малко ме интересува любовта — отвърна Мара и гласът й прозвуча странно груб в собствените й уши. Тялото й се стегна. — Съпругът ми ме научи на повече, отколкото исках да знам.
Кевин въздъхна, извърна се и я повдигна.
Покорена от силата му, тя изпита замайващото усещане за близост, напомнило й за времето, когато едно малко момиченце беше държано нежно в силните ръце на своя баща воин. Но Мара не се чувстваше застрашена от нищо, защото въпреки силата на тези ръце допирът им беше изпълнен с обич. Студеният въздух я лъхна, щом Кевин нежно я сложи да седне на пейката. Халатът й се беше разтворил. Той обаче не погледна оголените й гърди, а потърси нещо в погледа й.
Мара възвърна отчасти самообладанието си. Но само отчасти. Вълнението остана. Въпреки насадените страхове тялото й копнееше да бъде докоснато отново от тази нежна сила. Кевин не се доближи към нея и това само накара плътта й още повече да закопнее за ласка. Докато се мъчеше да наложи логика над объркването си, Мара замълча и така за Кевин остана задачата да заглади създалата се неловкост.
— Милейди — каза той и отново се поклони по мидкемийски, от кръста. Незнайно защо тя потръпна от движението му. Той обърна гръб и усърдно засъбира пръсналите се на пътеката цветя. — Един мъж може също така да поднесе роза на жена, ако й се възхищава и я почита. Задръж цветето в косата си. Наистина ти отива.
Мара посегна и докосна цвета, все още оплетен в кичура над ухото й. Бе погълната от играта на мускулите под разхлабената му бяла риза. Усещането в слабините й нарасна до болка. Отново потрепери, когато Кевин се пресегна и взе обърнатата кошница. Светлината на фенера улови косата му и жилавите му китки, докато поставяше вътре събраните цветя. На алеята останаха няколко, смачкани под тялото му при падането, и докато се изправяше, за да й подаде кошницата, той направи гримаса и изсумтя:
— Проклети бодли!
Тласната от непознат инстинкт, Мара се пресегна и го докосна по ръката.
— Боли ли?
Кевин я погледна хитро.
— Не, лейди. Не бих нарекъл няколко убождания по гърба заради теб болка.
— Дай да видя — настоя Мара, тласната от замайващо безразсъдство.
Варваринът я изгледа изненадано. След това устните му се разтвориха в усмивка.
— Както пожелае милейди.
Развърза връзките на ръкавите си, смъкна ризата си с плавно движение и възседна пейката до нея.
Озовала се пред голия му гръб, Мара се поколеба. Ясно можеше да види на светлината белезите от камшик, нашарени с бодли на кекали. С трепереща ръка тя взе кърпата, която й бе дал Джикан, и предпазливо попи една раничка. Кевин седеше спокойно. Кожата му бе гладка като коприна, нещо, което Мара изобщо не беше очаквала. Хвана с кърпата един шип и внимателно го издърпа. Пръстите й пробягаха надолу и надолу, намериха още бодли и тя ги извади до последния. Ръцете й обаче не искаха да пуснат Кевин. Обходиха ребрата му, хълбока му — а след това тя се дръпна и изохка, сепната от спомена за Бунтокапи.