Тасайо се наведе напред, кехлибарените му очи пламтяха.
— А после, след жътвата, когато се е изтощила от тревоги и е натоварила до краен предел безполезните си шпиони, ще ударим. — Братовчедът Минванаби плесна с ръце. — Кейоке загива, с цял отряд от най-добрите войници на Мара — може би и Първият й ударен водач, Люджан, също пада. Домакинството на Акома остава без способни военни и който и оцелял офицер да повиши Господарката да носи перата, ще трябва да приеме пост, за който е неопитен. Войските, служили под един и същи командир трийсет години, неизбежно ще са объркани. — Тасайо погледна Десио в очите; беше самото въплъщение на увереност. — Е, братовчеде, да предположим, че тогава всеем още повече объркване сред Акома? Да предположим, че призивът за Достари пристигне от Висшия съвет още преди пепелта на Кейоке да е изстинала?
Очите на Десио блеснаха. Макар да знаеше плана наизуст като молитва, повтарянето му сега заличи и последните му съмнения. Гневът му се уталожи и докато наблюдаваше господаря си, Инкомо оцени проницателната манипулация на Тасайо. Когато се съмняваше, Десио ставаше нестабилен, опасен за дома си, защото действаше по импулс. Клетвата, дадена на Червения бог при въздигането на младия Господар, бе истинско бедствие. Но като майстор тактик, Тасайо смяташе да превърне грешката в победа. Не за първи път Инкомо се запита защо боговете не са разменили бащите на двамата братовчеди, тъй че наистина гениалният мъж да носи мантията на владетел вместо този, който в най-добрия случай можеше да мине за способен.
Десио надигна едрото си туловище и от гърдите му изригна кикот.
— Братовчеде, ти си гениален! — избълва задъхано между пристъпите. — Гениален!
Тасайо наведе скромно глава.
— Правя всичко възможно заради твоята чест, милорд, и за триумфа на Минванаби.
Лятото дойде и мострите коприна на Акома всяха смут на всички пазари в търговските райони на юг. Търговските агенти на северните гилдии бяха напълно изненадани. Вече не можеха да продават по-нискокачествените си стоки на юг на високи цени. Търговете бяха триумф за Акома и предмет на обсъждане във всеки клан нашир и длъж в Цуранската империя. След като бе осигурил достатъчно поръчки, за да затрупа с работа чо-джа за пет години, Джикан едва се сдържаше да не затанцува в присъствието на господарката си. С един удар монетните запаси на Акома от изтънели до критична граница станаха изобилни. От заможен дом без големи ликвидни средства Акома се беше превърнала в една от най-богатите фамилии, с достатъчно парични резерви, за да осуети всяка заплаха от страна на враговете.
Мара се усмихна на въодушевлението на своя хадонра. Победата на пазара на коприна беше планирана отдавна, но тя не можеше да отдели време, за да се порадва на спечеленото с много труд състояние. Само час след като пристигна вестта от търговете друг вестоносец донесе свежа новина. Южният й съсед, Джиду от Тускалора, молеше за аудиенция, вероятно за да иска от Акома васална опека, за да спаси дома си от неизплатим дълг.
Това предизвика суматоха в имението. Всички старши съветници на Акома се събраха с Мара, за да се срещнат с лорд Джиду в голямата зала. Зад подиума й застана почетна гвардия с церемониална броня. С Накоя от дясната й страна и Кейоке и Люджан отляво, Господарката спази полагащите се формалности, докато дебелият Господар — великолепен в светлосиния си халат и ухаещ на най-скъпи благовония — поднесе молбата си. Някога цуранската душа на Мара щеше да ликува от гледката на падналия на колене пред нея доскорошен противник, особено след като след смъртта на съпруга й Джиду се беше опитал да упражни насилие над нея все едно, че беше някое досадно момиченце. Въпреки че тя и почетната й гвардия бяха нападнати от този съсед и тя за малко щеше да бъде убита, сега не изпитваше никакъв триумф от унижението на два пъти по-възрастния от нея мъж. Може би бе съзряла през последната година. А и чуждите възгледи на Кевин със сигурност я бяха променили.
Докато някога щеше да види само славата, спечелена за Акома, сега не можа да й убегне омразата в подпухналите очи на лорд Джиду, докато той й поднасяше смирено почитанията си. Не можеше да запуши ушите си за нотките на гняв в гласа му, нито напълно да се освободи от чувството си за вина заради бремето на срама, с което той сам се бе натоварил. Със сковани рамене и с пламнали от безсилие очи лорд Джиду призна зависимостта си от благоволението на Акома.