След бракосъчетанието си с Бунтокапи не изпитваше желание да се задържа задълго в голямата зала, а след като червенокосият мидкемиец беше далече, не намираше утеха и в усамотението. Ден след ден се заравяше в счетоводните сметки с Джикан, обсъждаше клановите политики с Накоя или си играеше с Аяки, чието поредно увлечение бяха дървените войничета. Но дори когато сядаше на лъснатия под на детската стая и редеше войски за сина си — който играеше ролята на Господаря на Акома и редовно разгромяваше армии от врагове Минванаби — не можеше да избяга от реалността. Десио и Тасайо можеше да умират хиляда пъти на пода на детската, жертви на кръвожадната детинска радост на Аяки, но най-вероятно тъкмо момчето, което в играта съкрушаваше враговете си, щеше да бъде дадено на Червения бог, жертва на интригата, хвърляща сянка над дома й.
Когато не мислеше със страх за враговете си, се опитваше да се разсее от сърдечните си терзания. Накоя я уверяваше, че времето ще облекчи страстите й. Но дните минаваха и прахта на сухия сезон се вдигаше на облаци, щом подкараха тазгодишните отредени за клане нийдра на пазара, а Мара продължаваше да се буди нощем, изпълнена с копнеж по мъжа, който я бе научил, че любовта може да е нежна. Липсваше й близостта му, странните му мисли, а най-вече интуитивният му усет в онези моменти, когато тя най-много се нуждаеше от съчувствие, но беше твърде горда, за да го покаже.
Готовността му да дава сила и добротата му бяха като животворен дъжд за пресъхналото й от грижи сърце. Проклет мъж. Беше я хванал в капана си по-жестоко от всеки враг. И може би в това отношение Накоя беше права. Той беше по-опасен за дома й от най-злите й противници, защото по някакъв начин бе проникнал през най-личната й защита.
Мина седмица, после още една. Мара прати вест на царицата на чо-джа и тя я покани да обиколи пещерите, където майсторите на коприна се трудеха усърдно, за да изпълнят тръжните договори. Един работник я придружи през кошера до нивото, където бояджии и тъкачи превръщаха ефирните като паяжина нишки в плат. Тунелите бяха сумрачни и прохладни. Винаги когато посещаваше кошерите, Мара имаше чувството, че пристъпва в друг свят. Покрай нея пробягваха работници чо-джа, забързани по задачите си: въпреки сумрака никога не се блъскаха. Мара никога не усещаше нещо повече от лек допир, докато мълниеносно движещите се същества се провираха през най-тесните проходи.
Залата, където се предеше коприната, беше просторна, но ниска и Мара вдигна ръка да се увери, че нефритените игли, задържащи косата й, няма да закачат тавана.
Придружителят й чо-джа спря, махна с един от предните си крайници и обясни:
— Работниците, излюпени за предене, са специализирани.
Мара огледа множеството лъскави хитинови тела, изгърбени над преспи сурови копринени нишки. Имаха подобни на гребени издатъци малко зад предните си щипци и нещо като допълнителен пръст над онова, което по функция наподобяваше човешкия палец. Стояха изгърбени на задните си крайници, докато предните разчепкваха тъничките нишки. След това с работа се заемаха средните крайници и с вихрени движения запридаха нишките. Получените конци се изтегляха от залата през процеп в стената в друга пещера, където над димящи казани се трудеха бояджиите. След като минеха през казаните, конците отиваха в друга пещера, където малки крилати женски чо-джа пърхаха енергично във въздуха, за да ги изсушат. Процесът свършваше в просторна зала със сводест таван и прозорци, които напомняха на Мара за храма на Лашима в Кентосани. Тук тъкачите правеха най-фините платове в империята.
Гледката бе омагьосваща. Тук, където цуранският протокол нямаше голямо значение, Мара се държеше като момиченце и тормозеше придружителя си с въпросите си. Опипваше с пръсти готовия плат и се възхищаваше на цветовете и шарките. После, преди да се е усетила, спря пред топ плат, изтъкан в кобалт и тюркоаз, с фини шарки в ръждивокафяво и охра. Неволно си представи как тази тъкан би откроила червената коса на Кевин. Усмивката й бързо се стопи. Изведнъж ярките коприни сякаш изгубиха блясъка си.
— Искам да се върнем и да се сбогувам с царицата ви — каза Мара.
Придружителят чо-джа се поклони смирено. Мисловните му процеси се различаваха от човешките и съществото не смяташе, че промененото й желание е израз на невежливост или грубост.
Колко по-простичък бе животът за един работник чо-джа, помисли Мара. Грижеха се единствено за настоящето, потопени в непосредствеността на мига и водени от волята на своята царица, чийто интерес бяха нуждите на кошера. Тези лъскави черни същества преживяваха дните си необезпокоявани от хилядите терзаещи нужди, на които беше подвластна човешката плът. Със завист за душевния им мир се запровира обратно през гъстото множество към залата на царицата. Днес, за разлика от всеки друг път, не я измъчваше любопитство. Не гореше от нетърпение да измоли царицата да й разкрие тайната на предачите на коприна, нито щеше да отправи обичайната си молба да посети детските, където новоизлюпените малки чо-джа залитаха непохватно на крачетата си, за да направят първите си стъпки.