Придружителят й я поведе към свръзката на два главни прохода и тъкмо да завият надолу към най-дълбокото ниво, където беше залата на царицата, един воин с пернат шлем вдигна преден крайник, за да ги спре. Озовала се пред острия като бръснач хитинов ръб, с който чо-джа можеха да боравят като с втори меч, Мара веднага спря, въпреки че ръбът беше извърнат настрани под ъгъл в знак на приятелство. Не знаеше защо я спират. Чо-джа не мислеха като индивиди: реагираха според ума на своя кошер, а съзнанието, което ръководеше тази колективна цел, беше на царицата. Реакциите на чо-джа бяха плашещо бързи и настроенията им можеше да се променят внезапно.
— Господарке на Акома — заговори с напевен тон воинът чо-джа и клекна в същия поклон, който щеше да поднесе на царицата си. Перата на шлема му се люшнаха. Беше Лакс’л, Бойният водач на кошера.
Успокоена, че намеренията му не са враждебни, Мара се отпусна и попита:
— Какво желае от мен царицата ви?
Лакс’л се изправи и се изпъна като статуя: изглеждаше нереален сред суматохата на работниците, преминаващи покрай тях.
— Царицата не желае нищо от теб. Пожелава ти най-добро здраве. Изпрати ме да съобщя, че от имението ти е пристигнал вестоносец с важна новина. Чака пред кошера.
Мара въздъхна. Утрото й трябваше да е свободно от ангажименти. Беше насрочила срещите си за следобеда, когато трябваше да прегледа продажбите на нийдра с Джикан. Какво ли беше станало?
— Трябва да се върна да разбера какво се е случило — каза със съжаление Господарката на Акома на Лакс’л. — Моля, предай извинението ми на царицата.
Бойният водач на чо-джа сведе глава.
— Царицата те поздравява и изразява надеждите си, че новината, която те очаква, не съдържа нито дума за нещастие. — Щракна с преден крайник на работника придружител и докато Мара се усети, вече я бяха обърнали и я водеха към горните тунели.
Щом излезе, присви очи срещу слънчевата светлина и видя перата на двама офицери между робите, които чакаха с носилката. Единият беше Ксалчи, младши офицер, наскоро повишен от Кейоке за храбростта му при охраната на керван. Другият, с дългите пера, можеше да е само Люджан. Изненадана, че е трябвало той лично да донесе съобщението, а не по-низш слуга или робът й куриер, Мара се намръщи. Вестта, която я очакваше, нямаше да е подходяща за неблагонадеждни уши. С разсеяна вежливост тя освободи придружителя чо-джа и забърза към Ударния водач, който вече крачеше енергично към нея.
— Господарке. — Люджан се поклони, след което я хвана под ръка и я поведе през гъстия поток работници чо-джа, влизащи и излизащи от кошера. В мига, в който излязоха на открито, но достатъчно далече, за да не бъдат подслушани от робите при носилката, заговори: — Господарке, имаш посетител. Джиро от Анасати. В момента е в Сулан-Ку и чака да му пратиш вест. Баща му, Текума, го е пратил да обсъдите твърде деликатен въпрос, който не може да бъде доверен на обикновен вестоносец.
Мара се намръщи още повече и нареди:
— Върни се и прати вестоносец до града. Ще се видя с Джиро веднага.
Люджан я отведе до носилката. Помогна й да се настани и се поклони. След това затича по пътя към имението. Носачите вдигнаха носилката на раменете си, Ксалчи поведе малкия отряд войници, дошли като неин ескорт, и кортежът потегли подир Люджан.
— Побързайте — заповяда Мара иззад завеските. С усилие прикри тревогата в гласа си. Преди брака й с Бунтокапи от Анасати този древен дом беше вторият враг на Акома след Минванаби. А след като тя бе уредила смъртта на съпруга си, фамилията имаше още по-голямо основание да я мрази. Само Аяки, син на Бунто и внук на лорд Текума, въздържаше двата дома от открит конфликт. Но нишката, която крепеше този съюз, беше съвсем тънка. По най-малкия повод Текума можеше да пожелае премахването й, за да може да се наложи като регент на Акома, докато Аяки навърши възраст, за да приеме титлата Господар.