„Твърде деликатен въпрос“ дори за обвързан с клетва вестоносец едва ли щеше да е добра новина. Усети познато стягане в стомаха. Никога не беше подценявала способността на враговете си да кроят заговори, но липсата на каквато и да е открита заплаха в последно време опасно я беше доближила до самодоволството. Мара се подготви за труден разговор. Щяха да й трябват петстотин воини, снаряжени и в готовност, и дванайсет души почетна гвардия в залата, където щеше да приеме Джиро. По-малко щеше да го оскърби.
Отпусна глава на възглавничките, изпотена в тънките си коприни. Влудяващо, непрекъснато, докато планираше неща, от които можеше да зависи животът й, мислеше за един роб, който в този момент стоеше под горещата слънчева светлина и ръководеше мъжете, които сечаха дървета и градяха стобори, шест дъски от греда до греда и на височина до рамото на висок воин. Полята за нийдра бяха почти довършени, съвсем навреме, за да се угоят телетата за късните есенни пазари. Мара изтри нервно потта от челото си. Достатъчно други неща имаше на главата, за да мисли и какво ще прави с Кевин, след като работата по новите пасища приключи. Може би щеше да го продаде… Но умът й се задържа на тази идея само за миг, преди да реши, че трябва да му намери някоя друга задача, с която да го държи далече.
Мара зае мястото си пред прага на къщата. Първата съветничка до нея изглеждаше неловко с пищния халат и изящните накити. Макар да се радваше на властта, която й даваше постът й, в някои отношения Накоя открито предпочиташе задълженията си на дойка. Представителното облекло беше едно от тях. Ако Мара не беше толкова изнервена, сигурно щеше да се усмихне при мисълта за недоволството на старата й слугиня от суетенето и грижите на момичетата, които самата тя трябваше да понася непрекъснато под неуморните настоявания на Накоя. Единственият отдих, който бе получила, беше по време на послушничеството й в храма на Лашима. Онези дни, с тяхната спокойна простота и с дългите часове занимания, сега изглеждаха много далече.
Мара се огледа, за да се увери, че всичко е готово. Сред суматохата на ратаи, войници и слуги забеляза, че едно лице липсва.
— Къде е Джикан?
Първата съветничка извърна глава към нея и вдигна ръка, за да намести една разхлабена игла в косата си. Излъчваше нервност, която имаше много общо с това да те събудят от дрямка, за да поздравиш личност, на която гледаш с омерзение. Неприязънта на Накоя към Бунтокапи се прехвърляше на всички негови роднини и макар Мара да знаеше, че може да разчита на старата жена, че ще поддържа съвършено протокола, домакинството й сигурно щеше да търпи киселото й настроение още няколко дни след това.
— Хадонрата е в кухните, надзирава готвачите да режат само първокачествени плодове — отвърна сухо бившата дойка.
Мара повдигна вежда.
— Той е по-досаден и от тебе. Сякаш на готвача трябва да му се казва как да приготви храната. Ще даде всичко от себе си за честта на Акома.
— Аз му казах да иде да надзирава — отвърна й тихо Накоя. — Готвачите може да поискат да подхвърлят на гост на Акома нещо не толкова апетитно — тяхната представа за чест е различна от твоята, дъще. — Бунтокапи не беше обичан и от кухненския персонал. Все пак Мара бе сигурна, че главният готвач на Акома няма да посрами дома й с нещо толкова дребнаво като да поднесат гнил плод на Джиро — колкото и да му се искаше да го направи.
Замисли се колко лесно бе започнала да възприема домашните си слуги като част от мебелировката. Това, че бяха негодували против жестокостта на Бунто също като нея, изобщо не й беше хрумвало. Помнеше колко грубо се беше държал с тях. Слугите и кухненските й работници сигурно бяха изстрадали повече и от нея през управлението на Бунтокапи и Мара, макар и със закъснение, изпита съчувствие към тях. На мястото на някое от момичетата в кухнята — или на неин брат, баща или любовник, — които ги влачеха да обслужват Бунто в леглото, тя сигурно също щеше да е изкусена да пробута на брат му остатъци, заделени за птиците джига.
— Трябва да обръщам повече внимание на чувствата на хората си, Накоя, иначе продължавам грубостта на Бунто.
Накоя само кимна. Времето за приказки беше свършило: боядисаната в червено и жълто носилка и редиците маршируващи воини вече влизаха в двора. Мара опипа гривната от нефрит и смарагди на китката си и се постара да изглежда достолепно. Почетната гвардия на Анасати спря и воините застанаха мирно, а носачите на Джиро внимателно спуснаха носилката пред прага.