Накоя омекна. Прецени трескавия поглед на господарката си и червенината по бузите й и със съжаление заключи, че не може да се направи нищо. Момичето се беше влюбило във варварина и макар все още да не го осъзнаваше, нито такт, нито благоразумие можеха да върнат времето назад. Въпреки всякакъв здрав разум до вечерта Кевин щеше да е тук.
Накоя стисна очи с многострадално търпение. Моментът едва ли можеше да бъде по-неподходящ при новината за предстоящото нападение на Минванаби, току-що донесена от Аракаси. Но човек не може да вини една млада жена за това, че търси утеха в критичен момент. Накоя можеше само да се моли варваринът бързо да омръзне на Мара или тя поне да разбере, че от такава връзка не може да произтече нищо повече от сексуално облекчение. Господарката трябваше да се вразуми и да насочи вниманието си към по-подходящи ухажори. А омъжеше ли се за човек от нейния сан, седнала сигурно на владетелския трон и с подобаващ съпруг до себе си, можеше да спи с когото пожелае — съпругът й трябваше да приеме това като право, полагащо се на ранга й, както един владетел мъж има право на любовница. Но проблемът беше да се намери този съпруг.
След срама, нанесен на горкия Брули от Кехотара преди година, повечето млади благородници страняха от Управляващата господарка на Акома. Цуранската улична клюка настойчиво отнемаше дъха на слушащия с подробните си описания за уж случилото се в спалните й покои. Макар едва шепа слуги да бяха станали свидетели на унижението на Брули, след няколко дни всички улични продавачи в централните провинции повтаряха историята.
Навярно възможните кандидати бяха научили за този инцидент и бяха решили, че упоритата господарка е по-голяма неприятност, отколкото си струва богатството и титлата й, а други може би се въздържаха заради подозренията, свързани с опозоряването и смъртта на лорд Бунтокапи. Със сигурност повечето възможни ухажори просто изчакваха да видят колко дълго ще оцелее Мара.
Дори от мъж с откровен интерес като Хокану от Шинцаваи не можеше да се очаква, че ще търпи, докато Мара угажда на прищевките си. Всяка нощ, в която Мара се забавляваше с Кевин, беше време, в което не можеше да приеме синове на благородници. Накоя вдигна отчаяно съсухрените си ръце и изсумтя отвратена.
— Господарке, щом трябва да го върнеш, поне кажи на билкарката да ти смеси отвара за безплодие. Креватните забави са хубаво нещо, но не и ако имаш нещастието неволно да заченеш.
— Вън! — Мара почервеня, пребледня и отново почервеня. — Връщам роба си за да го порицая, не да угаждам на необузданата му страст!
Накоя се поклони и излезе толкова бързо, колкото позволяваха старите й кокали. В коридора въздъхна. Порицание за какво? За това, че е бил ефикасен и е показвал почитание към по-старшите? За това, че е измъкнал повече работа от съотечествениците си варвари, отколкото е могъл всеки друг? Накоя поклати глава, отиде до сградата за слугите и лично потърси билкарката, за да се погрижи вечерта в спалнята на Господарката да бъде оставен еликсир от терико. При цялата жажда на Минванаби да изпият кръвта на Акома последната глупост, която трябваше на дома, беше бременна владетелка.
Късно следобед капналият от умора писар се върна от най-далечните ливади с варварина. Мара беше забравила, че е пратила писаря вместо роб бегач, и настроението й беше лошо и от забавянето, и от осъзнаването, че разумът й е замъглен от чувства. Огладняла, но твърде раздразнена, за да може да яде, тя чакаше в кабинета си, докато един поет, чиито стихове почти не слушаше, от два часа четеше от мястото си на голия дървен под. Мара му махваше да замълчи всеки път, щом чуеше стъпки в коридора, а поетът подхващаше отново с престорено търпение всеки път, щом стъпките се окажеха на минаващ слуга. Ако не беше покровителството на Великата господарка, щеше да е на улиците в Сулан-Ку и да се опитва да припечели залъка си, съчинявайки стихове за минувачите. Когато очакваната група най-после пристигна, поетът се поклони изящно, след като му дадоха знак да напусне, и излезе. Мара беше щедра и макар да го беше обидила с невниманието си този следобед, по-късно щеше да се отплати за тази невежливост.
Щом позна стъпките на Кевин, придружени от бързото тупкане на стъпалата на много по-ниския слуга, мъчещ се да не изостане от дългокракия варварин, Мара им подвикна да влязат още преди да почукат. Грохналият от тичането писар бутна паравана, показа зачервеното си лице и изпъшка: