— Лейди. — Гласът му бе натежал от искреност. — Изобщо не исках да те нараня. Вбесен бях главно защото мислех, че съм ти дал радост, преди да ме отпратиш. — Вдиша хрипливо и сви рамене. — Аз съм само човек и като повечето хора, не обичам да разбирам, че съм сгрешил.
— Не си сгрешил. — Мара заговори тихо, без да се обръща. — Но ме уплаши. Много от идеите ти са градивни, но други са оскърбление към боговете — към това, в което вярвам. Не бих искала да видя Акома рухнали в прахта, защото съм се вслушала в твоята другоземна „логика“ и съм отхвърлила мъдростта и божествения закон.
Разтърси се от хлипове и сърцето на Кевин го притегли към нея. Ако беше спрял да помисли, щеше да се поколебае, но анализът на чувства не беше в навиците му. Взе в прегръдката си малкото й напрегнато тяло.
— Мара — промълви в косата й. — Понякога властни, алчни хора тълкуват небесните закони така, както ги устройва. Понаучих малко за вашите богове от съотечествениците ти. Вашата Лашима е като нашата Килиан, а Килиан е любяща богиня. Мислиш ли, че Лашима в своята щедрост би съсухрила ръцете ти, ако изпиташ жал и дадеш монети на бедния?
Мара потръпна в прегръдката му.
— Не знам. Моля те, не казвай повече. Кейоке и Люджан водят воините ни, за да се противопоставят на атака на Минванаби, а в такъв момент Акома не трябва да предизвикват гнева на боговете.
Ръцете му нежно я извърнаха към него. Бяха мазолести и груби, а тялото и косата му миришеха на стоплена от слънце пот и планинска трева. Сърцето й се разтуптя. Намерила в близостта му спокойствие, което до този момент и беше убягвало, Мара сбръчка нос.
— Трябва да се изкъпеш.
— Нима? — Кевин бавно я придърпа към себе си и я целуна по устните. — Липсваше ми, колкото и да е глупаво, че го признавам.
Тялото на Мара пламна и тя се притисна към него. Допирът на ръцете му я накара да захвърли на ветровете и предпазливост, и съвета на Накоя.
— Ти също ми липсваше. Може би и двамата трябва да се изкъпем.
Кевин се ухили.
— Тук? Сега?
Мара плесна с ръце и нахлуха слуги, готови да изпълнят всяко нейно желание. Господарката на Акома лукаво вдигна очи към високия варварин, който я държеше в прегръдката си.
— Повикайте слугините ми и им кажете да донесат вода за баня. — Сети се още нещо и добави: — И изтрийте тези таблички. Съдържат информация, която може да предизвика бунт, а не искам други мои роби да се учат на непокорство като този тук. — След като слугите се разбързаха по възложените задачи, тя се пресегна и погали острата четина, израснала по страните и брадичката на Кевин. — Не знам какво намирам в теб, опасен варварино.
Непривикнал да споделя интимности в стая, пълна със суетящи се слуги, Кевин се изчерви. Една по една издърпа иглите, стегнали косата на Мара. Пищните кичури западаха и заслониха с черния си водопад лицата им от чужди погледи.
— Ти си истинска Господарка — промълви Кевин в ароматния сумрак, а следващата им целувка заличи всякакво благоразумие. Плъзна игриво ръце по извивката на шията й и усети трепета й на наслада и предчувствие. Изшепна в ухото й: — И колкото и жалък глупак да съм, липсваше ми… Господарке.
Мара се отдръпна, за да види дали изражението му не е насмешливо, но вместо това долови в очите му нещо, от което й прималя. Притисна се в коравото му тяло — изгорялата му от слънцето гръд пареше на бузата й — и отвърна:
— И ти ми липсваше, мой варварино. Богове, колко ми липсваше!
9.
Засада
Кейоке даде знак да спрат.
Първите натоварени с коприна фургони зад него изскърцаха и тъпчещите на място впрягове нийдра разпръснаха жълтеникава прах на вятъра. Кейоке примига, за да махне зрънцата пясък от очите си. Коленете го боляха от толкова дълго носената тежка броня и гърбът му се беше схванал. „Остарявам вече за полеви кампании“, помисли той.
Но воинът в него надделя. Нито възраст, нито умора се отразиха на стойката му, щом извърна острия си поглед към пътя напред. За мъжете, които стояха в стегнати редици зад офицерите си, Кейоке беше същият като винаги: груба обрулена от слънце и ветрове фигура, изсечена сякаш от несъкрушима скала.
Пътят напред се виеше като намотано въже пред издатините на напукан гранит. Пръстта лежеше разровена там, където дъждовният сезон бе издълбал почвата, раздрана от копитата на нийдра и колелата на керваните. Но възвишението пред прохода не беше празно, както трябваше да е. На фона на замъгленото от прахта небе Кейоке долови движение и блясък на огряна от слънцето зелена броня. Съгледвач се беше задържал, за да изчака кервана, сигурен знак, че нещо не е наред.